Повярвай в мен[историята]

-Да си ходим тогава...-усмихна му се мило и след това се хвърли камикадски обратно към дърветата,да изчезне...Само се надяваше тя да можеше да прочете малкото писъмце,което беше скалъпила.
Здравей,мамо!Искам да ти дам това,защото наскоро разбрах,че заради мен и още един човек ти сега не се чувстваш много добре...Не искам това.Искам да знаеш,че ние с татко сме си оки-доки и всичко ще се оправи,ще видиш.Искам да се усмихнеш за нас и да си щастлива докато можеш.Ние ще сме тук за теб,навсякъде,където и да си...Затова,мамо...моля те,огрей това парченце хартия с искрена усмивка,повярвай и бъди щастлива.Някой ден пак ще се срещнем,обещавам.

- Госпожо - докторът или стажантът, каквото и да беше отново се появи на вратата въпросително. Отдавна не беше чувал нито един крясък от нейна страна. Когато актьорът беше жив...Но това беше минало...
- Кажи...Кевин? - още повече го стрестна усмивката. Това пък каво беше...Коренна промяна...Направо не за вярване.
- Не...Нищо - промълви накрая като се окопити, нищо не разбираше...Но ако се усмихваше значи вървеше към добре...Дано...
- Закуската, Кевин...

- Да живее с тоя стажант...Той освен да говори на себе си нищо друго не може - мърмореше си в същото време шинигамито като преодоляваше препядствие храсти

-Той е шинигами,нали така?-ухили се Джени,докато вървеше напред.-И сега ревнуваш,в свой собствен стил...да мърмориш.

- Не е честно - отново повтори той като май пренебрегна последното, не че не беше вярно, но пък си и беше твърде ясно, за да го потвърждава. - Той е шинигами поне от месец, а аз от два, значи аз мога повече. Съвсем сигурен съм, че по цял ден говори колко бил добър, колко не знам какво си...Мен ми надуваше главата с това

-Ревнивко.Ако ти беше там,а той тук при мен щеше ли да си по-доволен?-беше като закачка,да го накара да спре да мрънка.

- Не...Ако можеше и при двете можеше да съм.. - поклати най-накрая глава и продължи по-мълчаливо, насочил мислите си към сладкото в раницата....Тя неговата като че ли беше пълна само с това... - Но ако бях избрал нея нямаше да си спомня...

-Нееее...тя щеше да те разпознае,щеше да ти разкаже и щеше да бъде същото.ТИ щеше да разбереш за мен,може би щеше да потърсиш шинигамито,което ме наглежда и щеше да ме намериш,аз щях да разбера,да се разрева и нататък вече не знам.

- Но не се случи така, защото някой е решил, че е по-добре да избера теб, а не нея..Някои избори не се влияят от желанията на хората все пак...Този е много сляп, милиони пъти можеше да ме види, ама само си трополеше с чинии...

-Само един месец,все пак.-продължаваше да се подсмихва.-Ти си велик в сравнение с него,само да ви погледна и веднага си личи.

- Чак пък толкова... - замисли се накрая той...Доколкото си спомняше онзи беше по-даровит магьосник...Но не го биваше с меча...Докато при Муртаг беше обратното...Но сигурно всеки си беше различен...

-О,не,не,твоята скромност е абсолютно ненужна...или не,чакай.Ако ще се правиш на скромен е по-добре,от колкото да мърмориш за глупости!На ти една близалка да се укротиш.-едва не му я навря в носа,преди да продължи напред с изнервена походка.

- Близалка! - и я захапа с желание да я глътне, ама не можеше заради дръжката. Веднага млъкна, като упоен с магическо лекарство...Не че беше съгласен със скромността...Известността променяше хората...

-Господ да благослови Банчо...-погледна го изкъсо,отърси се от всякакви мисли и продължи напред,оставяйки го да си се наслаждава на детската радост.Не й беше забавно тя да играе ролята на възрастния,а той да се лигави...това си беше нейна запазена марка!Остана и да иска да й оплете косите.

- Не го помня какъв е бил...Но се радвам, че знае повечко - бее си се...ъм..успокоил...Вече не му се мърмореше толкова. Тъй че беше напълно готов да бъде себе си след като близалката изчезнеше. - Сега при него ли се връщаме или ще продължим нататък?

-Няма да се връщаме,ние ще ги разорим тия хора с твоя огромен апетит.-всъщност всичко,което носеше в тази огромна раница,беше храна...деведесет процента от която бяха сладки.-Продължаваме си пътя,пък на където ни отвее вятъра.

- Хубаво...Те трябва да попълнят магазина все пак - съгаси се той и продължи да я следва спокойно. - Значи ще пообиколим градовете...Дали още дават концерти колегите ти?

-Съмнявам се...спомням си,че си бяхме обещали-ако един не може да свири,никой няма да свири.Но аз искам да продължат да събират парите...но няма да стане.

- Едва ли...Може би сега по-скоро те търсят. Изчезна от болницата твърде странно все пак...Сигурно са се стреснали..Не знам...
Малко по малко и неговата работа си му липсваше вече...Беше забавно, въпреки всички ослужнения...Но те веднага му бяха намерили заместник, разбира се

-Ще ме търсят,но какъв е смисъла да отида при тях,като пак ще си отида пред очите им?Предпочитам да си се мотая насам-натам с теб.
Искаше пак да свири,защо китарата трябваше да се счупи?!Но не,нямаше да им го причини,не и пак...не и отново да накара Вичи да плаче така и Стивън да се мъчи да намери правилните думи.

- Правилно...По-добре е да оставиш някого, вместо да се връщаш при него за кратко...Защото той ще иска да бъдеш завинаги там, а това е невъзможно...
И продължи да си зяпа спокойно пътя, и това си му допадаше...Пътищата...
- Дръж ме настрана от хранителни борси, магазини и други

-Спокойно.Ще намеря начина.-усмихна се,пътят напред й се стори дълъг...наистина дълъг...и не водеше към нещо кой знае значимо,но може би,както казваха,утрешният ден щеше да донесе нещо ново.
***
-Хей,сладурче,защо не дойдеш при нас?
Доообреее...това не вървеше толкова хубаво,колкото си мислеше.Бяха минали вече два града,за три дни...просто се мотаеха,приказваха си,мислеха,спомняха си.Беше интересно.Но пияндурници да я следят не беше толкова забавно.
-Забранявам ти да ги биеш.Може да са тъпи,но са тъпи хора,не чудовища.-и ускори крачка,както и преследвачите й.

- Е не може ли само да ги посритам - не изглеждаше особено доволен от тези, но се въздържаше - Нищо няма да им стане от едно препъване например...Поне да се посбият взаимно мога да направя...Нещо поне...

-Не,те само са се напили...Моля те,абстрахирай се от ролята си на грижовен баща и просто продължи да вървиш.-говореше колкото се може по-тихо,не искаше да привлича още повече внимание.
-Хайде,де,миличка!Обещаваме,че няма да ти е скучно!
Плесна се по челото,как беше възможно...как беше възможно да се набута в такава ситуация,как беше възможно да има такива хора на тоя свят,как беше възможно Муртаг да бъде прав и да има пълното право да ги направи на нищо.

- Аз да се абстрахирам...Да бе... - кипеше му от вътре, просто си личеше, но се въздържаше, че после да не му тропат на главата с конско. И все пак с голямо желание просто щеше да ги обърка...Само това искаше, като за пияници все пак...

-Опа...-усети как онези вече се отказаха да си играят игрички и се затичаха след нея.-Добре,ако щеш ги наблъскай в кофите за боклук,само да не ме хванат!А!
Наведе се,един беше наистина бързичък и едва не я хвана,но тя му се изплъзна.