Повярвай в мен[историята]

-Ами...прав си,общо взето.-веднага се озоваха в някаква огромна поляна след като излязоха от гората.
Слънцето пекна в очите й,но тя не вдигна ръка да покрие лицето си.Вдигна ръка и махна с усмивка към златното кълбо...радваше се да го види,след като не можеше да го види толкова дълго време заради короните на дърветата.

- Излязохме по-скоро отколкото очаквах...Сега си имаме и път, тъй че преспокойно можем да си изберем посока... - чудеше се колко ли ще успее да види от този свят...Беше интересно...Толкова интересно...Странно защо ли

-Мммм...-захапа нокътя на палеца си,по...стар...навик.-Натам.
Не знаеше защо искаше да следва пътя...просто искаше.
-Нямаш ли чувството,че нещо те...не знам...дърпа...натам?

- Не съм се замислял - всъщност какво ли го дърпаше да остане тук изобщо, освен мисията. Имаше нещо, което беше забравил и нямаше да си спомни...Не беше точно инстинкт...Беше нещо повече...Нещо, което беше забравил, наистина. - Да, може би има нещо...Но не мога да знам какво е. За мен може да означава много неща

-Да продължаваме тогава...-погледна нагоре,слънцето си печеше,но наистина започваше да залязва.-Скоро май ще трябва да се спрем...
Все пак не беше шинигами.Умората от постоянното ходене много скоро щеше да я удари,беше сигурна.Но все пак...искаше да продължи,към хоризонта,където много скоро слънчевият диск щеше да започне да се топи.

- Както кажеш - в готовност беше да го каже по всяко време. Не усещаше никаква опасност за момента, тъй че нямаше да възразява. - Едва ли ще намерим някой крайпътен хан или както го наричат, но...Докато още се вижда една разходка няма да е...опасна.
Я стига, нямаше да е опасно, разбира се

-Съжалявам,че те карам да се влачиш след мен...-погледна през рамо.-Не мога да свикна.

- Моята работа е точно да се "влача" с теб. Ти не ме караш нищо, аз за това съм дошъл. - изрично му бяха казали да си свърши работата както намери за добре, но да не се отклонява много от нещата. Иначе щеше да си изпроси конско...Само конско?

-По своя воля или не?-усмихна се.-Или...просто така...?

- От една страна по моя воля, от друга по волята на шинигамския съвет. Те избират няколко мисии, а ти трябва да избереш сам коя да поемеш. Ще е трудно да са и трите. Избрах тази, защото наистина нещо ме накара да го сторя. Аз също не помня миналото си и не знам защо....Просто знам, че трябваше да е тази

-Хеее,привлякла съм ти вниманието по някакъв начин?-ухили се до уши и притвори очи.-Може би ме е бивало в това преди...а и явно имаме нещо общо с тази...изгубена памет.

- Не знам. Никаква идея нямам, но ако имаме общо то рано или късно ще излезе по един или друг начин... - не знаеше защо беше приел наистина. Просто знаеше, че другите мисии някак не го бяха заинтересували...Дали имаше някакъв смисъл в избора му щеше да се разбере

-Нямам търпение тогава.-обърна се напред и ускори ход,че чак и неусетно започна да тича.
***
-Ъъъгх...-просна се върху тревата до дървото,което си беше избрала за подслон тази вечер.
Всякаква енергия беше заминала на кино...не си чувстваше краката,ребрата я поболяваха,както и главата й...туптеше от време на време.Остави китарата до един от големите корени.На ширина сигурно бяха по-дебели и от нея...Обърна се по гръб и се вгледа в нощното небе...а после и извъртя поглед към Муртаг.

Той замислено ровеше из ръкавите си, сякаш нещо можеше да се задържи без да падне там, но сигурно имаше нещо такова и започна да ръчка по нещо.
- Само девет е, значи време за почивка - обяви най-накрая, беше просто телефонче, само че не като тези на хората. Седна и той долу, сякаш цял ден не беше сядал. Малко го наболяваше крака, трябваше да го превърже отново...Но нощта беше хубава...

-Само...?Вие шинигамитата...ама вие сигурно живеете вечно,след като постоянно ни изпращате от тук до оня свят.-затвори за миг очи,без малко да се предаде на сънищата.-Ще трябва да посъбера малко енергия,ако искам да съм толкова...издръжлива като днес.
А сигурно са все още близо до града...Не беше сигурна,но щом стоеше далеч от онзи хаос от сирени,всичко беше наред.Това зелено хълмче,на което се установиха,си й харесваше.

- Вечни...Горе-долу...И не всеки може да бъде шинигами...Но ти си почини, до сутринта аз ще съм излекувал раната си – с помощта на друг. Но „медицинския” екип идваше само вечер, защото тогава бяха свободни. Щяха да дойдат и при него...Кой ли щяха да изпратят, чудеше се вече

-Добре...-отново затвори очи,но този път не ги отвори.
На мига заспа така,косата й разпиляна около нея,ръцете покрай главата й,пръстите на сантиметри от китарата.Пое си дълбоко въздух...

Той развърза след миг "превръзката" и поклати глава намръщено. Трябваше да си превързва раните по-добре.
- Внимавайте следващия път, сър! - стресна го едно ниско момче с черно кимоно и чанта, като веднага се приготви за лекуване
- Внимавай как се появяваш - все така тихо продължи споренето докато се справяха колкото се може по-бързо. Шинигамито имаше още работа

'-Аз,аз,аз!
Децата скачаха около високата фигура в опит да му привлекат вниманието.Всичките се усмихваха щастливо на гостенина,кой искаше да му покаже новият номер,който беше научил,кой искаше просто да го хване за ръката...
-Спокойно,деца,оставете го да диша.-жена...не можеше да види лицето й,но успяваше да забележи колко много кашона носеше в ръцете си,и то пълни с какви ли не неща.-Ще го изплашите и ще си тръгне.
Но тя не й направи толкова голямо впечатление,колкото онова дребното нещо,което също държеше купчина кутии и не се виждаше съвсем иззад тях.Само от колене надолу и как краищата на косата й се плъзгаха по килима,докато вървеше кротко след жената.Направи й впечатление,след като стигна до вратата,как погледна към онзи и то с толкова тъга...преди да продължи напред да помага,защото никой друг нямаше да го направи.'

П.П:Ако искаш можеш да се включиш в този сън. ^^'

На мен покани за нещо, означава намеса...Май...

"Това беше различно...И странно. Просто отдавна не се беше замислял какво му беше странното да бъдеш тук. Дали защото...Не, нямаше значение. Нали беше събрал смелост, за да дойде. И това се изискваше, за да стигне до тук. Няколко пъти се беше отказвал. Просто...Някак далечно изглеждаше пътят, който водеше към това място и не беше сигурен, че трябва да върви по него. Но нали беше решил?Не можеше да промени мнението. Те бяха...Те бяха...Не знаеше.
- Защо не ме оставите аз да помогна? - прдложи така и така накрая. Дали беше професионално изкривяване вече?Кой знаеше?Със сигурност не и самия той. - Хвана ме бъз.

'-А,не,не,спокойно,ние ще се оправим.-жената се опита да махне с ръка,но щеше да изтърве целия багаж.-Нашето момиченце тук помага изключително много.
Не можеше да види ничие лице...освен на детето.Изглеждаше толкова познато,толкова...толкова...прекалено близко.И просто се изкушаваше да закрещи на въздуха да повдигне малко картинката,за да може да вижда хората от раменете нагоре!'

"- Не е ли по-добре да я оставите да играе?Все пак това е животът на едно дете. Игра и смях...Или така би трябвало да бъде - можеше да се закълне, че беше виждал това и по някой филм. Сякаш беше там и не беше и беше...Не, твърде странно ставаше и не можеше да го разбере вече. Знаеше само, че гласът, който трябваше да е негов някак не беше. Но знаеше, че думите, които чуваше някога преди бяха били истина. Но каква?
Той се обърна към останалите...Знаеше че са там, някак не можеше да ги види, все едно ги нямаше...Беше странно, твърде странно, за да успее да го опише.
- Преди да разбера за какво съм дошъл на какво ще играем? - за "какво"...или за "кого"?

"-Ммм.-детето пристъпи към него и показа лицето си иззад кутиите.-Ами...ако не трябва да е?
Жената й се скара,каза нещо,но не успя да чуе...момиченцето засрамено изхвърча от сатята,като едва не изтърва нещата.
-Съжалявам,тя понякога не внимава какво говори...Не се притеснявайте за нас,ние сега щер свършим и ще се присъединим към вас.-и продължи напред в мрака след вратата."

Не чу никакъв отговор. Никакъв отговор...Може би нямаше да има такъв?Но имаше нещо странно. Някакво странно чувство, което беше искал да не забрави. Защото изглеждаше толкова различно. Дори сега още не знаеше какво беше...Може би просто чувство от онези, неопределимите.
Беше дошъл, спомняше си доста добре вече, за нещо, което отначало му изглеждаше глупаво. Но вече не чак толкова. Не беше чак толкова...Не беше толкова пропаднал, други определения не помнеше да си беше мислел...Защо в минало време?Кога беше било това?
- Ще почакам колкото е нужно - беше отговорът, който беше...забравил - Но побързайте

"Доста бързо си свършиха работата,защото жената се върна почти веднага и успя да му помогне да се спаси в това море от дечица.Момиченцето обаче се сви в ъгъла...чак сега й направи впечатление,че май си е имала проблеми с някого,защото на бузите й имаше следи от нещо като перманентем маркер...Някои от линиите не се виждаха толкова много,явно отговорничката се беше опитала да й помогне да ги махне...но нямаше да ма късметът да изглежда ослепително този ден...
-Хайде,деца,дайте му да диша!"