Студ без особен смисъл

Хичиру се изплъзна от розовата светлина и се скри в сенките на гората,в една пещера наблизо.Остави меча на гърба си и погледна отново разтреперилото се момиче в ръцете си.
-Дж...джени...-промълви тихо.
Впи гладните си червени очи в него.Спиратала около Вампая бушуваше като откачена,най-сетне...най-сетне...
Наведе се,за да спаси и нея,и себе си.Така заби острите си зъби в устните й,че чак кръв потече.Но тя не се отдръпна...вампирски инстинкт превзе съзнанието й и тя затвори очи...

- Гората - отвори очи Муртаг след миг, несъзнателно беше повикал шинигамска способност, но пък понякога трябваше да се уповава на това. Замахна, огъня лумна още по силно и бързо-бързо обгърна всички околности, прониквайки на потоци в гората, заключвайки сякаш всичко в магия

Хичиру изръмжа изведнъж,вдигна Вампая и го насочи към входа на пещерата.Част от червената спирала се отдели и образува преграда,изолирайки ги от магията,едва не ги достигна...
-Спокойно...-положи буза върху главата й.-Не съм дошъл със зло...

- Аха... - усмихна се леко и вдигна глава. - Намерих ги....Как мислиш, трябва ли да ги прекъсна....

-Ти луд ли си?!Много ясно,че да!-Хиро изпадна в истерия и реши изобщо да не ги чака,като се юрна да бяга в посоката,посочена от Муртаг.

-Защо плачеш?
-Объркана съм...
-Защо...?
-Не разбирам нищо от това.-погледна нагоре,очаквайки да види очи,но видя само една кърпа...

- Чакаш аз да действам?
- О разбира се...Но знаеш, че не одобрявам...
Зеленото наметало го близна за миг и тя се скри в същата посока, задминавайки Хиро с лекота и скривайки се сред дърветата. Чак тогава лилавокосия отново вдигна оръжието и стисна зъби
- Ризел...мине! - тихичко заповяда най-накрая, а розовите пламъци някъде там започнаха да напират все повече

-Не!-звучеше гневен...
Стисна Вампая здраво и го насочи към напуканата червена преграда,готов да се бие.Мозъкът на Джени отдавна беше отказал и тя не можеше да помръдне.
-Няма да ми я отнемете този път!-изсъска още по-силно.

- Банкай...Дансу, Ризелмине Хаяши - тихичко промълви лилавокосия, красив огненолилав елен разтърси глава и се затича, образувайки енергията пред себе си в горяща вълна. После пречупи преградата и се разтопи, готов всеки момент да дойде отново. Само че Муртаг не можеше да мръдне от мястото си пред двореца, след като използваше това

Хичиру се мръдна малко назад,здраво държейки Джени през кръста.Стисна още повече дръжката и се намръщи...
-Ето те!-изкрещя някой и вътре връхлетя Хиро,само за да бъде отблъснат от спиратала.

Тъмно зелена енергия проблясна и спря спиралата, доколкото се отнасяше това да предпази притежателя на тази зелена енергия. Розовото още действаше и в него зеленото някак се губеше, но все пак беше изтъкано от защитни заклинания и бог знае какво...От жрица под земята. Чернокоската извади от пръстена малка кама и се приготви да се защитава, поне до някъде

Хичиру изсъска срещу тях,когато усети нещо да стиска китката му...погледна надолу и видя как Джени се опитваше да го накара да пусне Вампая.
-Не...спри...-абе тия сълзи нямаха ли да свършат.-Недей...
Демонът пусна оръжието и то издрънча силно срещу земята.Спиралата замря.

- Какво става тук? - спокойно застана лилавокосия на отвора, как беше стигнал беше си негова...тайна..Е, не беше толкова далеч, беше хванал катаната и Гламдринг, докато Ризел продължаваше да стиска камата и да гледа в очакване дали ще трябва да се защитава...или да напада...

-Няма да ми я отнемете отново!-вече я държеше с две ръце здраво,но внимателно.-Един беше достатъчен...и заради него сега сме така!
-Дай я тук,веднага...-Хиро пое няколко съпки към него.
Хичиру му се озъби и се отдръпна още малко по-назад.Джени продължаваше мести паникьосан поглед от всеки.Накрая сложи ръка на неговата и това му привлече вниманието:
-Не...те няма да...
-Не!Ти не разбираш!

- Виж сега, нямам никакво намерение да се бия с теб. Само че тя, все пак по някакъв начин е и моя дъщеря, а това ме кара да се тревожа за нея, нали?Не можем ли да се разберем по-спокойно., някак. Можем да решим проблема без да се караме. Предлагам го само веднъж, а после обръщам страницата моментално, тях няма да мога да задържа

-Тя вече не е една от вас!-изхъска отново.
-Хичиру...-това удари силно и ако не беше тъпата връзка господар-меч,щеше да му бие един.
-Пусна ли те,гладът те превзема.Ако гладът те превземе,спиралата на Вампая сама ще си пожелае жертвите и те нямат никакъв шанс...Даже и с розовите си магии...Така че не мога да те пусна...
Стоя така,стоя...докато накрая не погледна нагоре към него.
-Какво трябва...да направя?
-Убий ме с Вампая.
Невъзможно.Вампирското в нея веднага й го каза и тя замръзна на място.
-Няма да го направя...
-Май нямаш друг избор.-Хиро реши да си твори устата и затова после щеше да го отнесе...може би...

Лилавокосия прибраедин от мечовете, че да се хване за скалата, този път си мълчеше, нямаше намерение...Всъщност не се знаеше какво намерение имаше. Жена му обаче веднага се посъживи и пак стисна малкото си оръжие.
- И какво, че да я обсебиш сигурно... - невярващо се включи без да я интересуват последствията

-Онази Елоре не ви ли обясни?!Аз и да искам не мога да я нараня...
-Физически.
-Какво?-този елфчо го дразнеше още повече.
-В момента я побъркваш.И не само нея.
Хичиру погледна надолу и видя как Дженифър беше стиснала очи,държеше се пак за главата и се опитваше да си подреди мислите.Защо тя?Защо точно тя?!Защо винаги тя...Демонът я гледа,гледа...докато накрая не взе сам решението.Вдигна Вампая от земята и уви пръстите й около дръжката.Тя погледна към него,но той само поклати глава...Вдигна ръка,развърза кърпата и й разкри очите си.Бяха толкова...толкова...черни,празни,нищо.
-Аз не трябва да съществувам още от отдавна.Позволи на Вампая да поеме последната си част...
-Не...-прошепна тихо,клатейки глава...но той вече държеше ръцете й така,че да може лесно да го прониже.-Не,не,не...
Закапаха още сълзи,а той...той й се усмихна,което просто довърши напуканото й сърце.Положи последна целувка на челото й и...
-НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!-беше се пронизал...не,тя го...не,той...тя,той,тя,той,мъка,сълзи,болка,тъмно,край.

- Затова...мразя вампирите.. - и все пак отново действаше бързо, като вече беше влязал в пещерата, розовата магия си беше отишла, мечовете му ги нямаше и беше побъркал Ризел от въртене, понеже от бързото минаване покрай нея, магическата й сила за бързина сега я беше завъртяла в кръг доста гадно. Успя да махне това глупаво оръжие от там, да го остави настрана. И този също... Това същество...Всичко това го сриваше отново, въпреки всичко..Някога бе живял в тъмнината, бягайки от нещо подобно, но затъвайки още повече в подобни сълзи...Не, много по-малко. - И себе си мразя...Но какво бих сторил аз, чийто живот съществува, само за да нахрани бъдещ господар. Да предложи само тъмнина за теб, момичето ми. Само зло.

Джени не се вслуша в думите му и нададе такъв рев...
Спиралата на Вампая стана огромна,уви се около господарката си и Муртаг и започна да се върти с бясна скорост.Хиро остана с паднало чине,когато видя картината си...пред себе си,само с няколко лилави кичура добавка.
Дженифър нададе пак същия рев,малко по-слабо.Сграбчи Муртаг здраво и остави Вампая да я блъсне здраво в него,червеното нещо щеше да ги задуши...Изведнъж мозъка й реши да се включи обратно и тя впи зъби във врата му,без да пие...
Вампая пак заглъхна...а тялото на Хичиру се превърна в мрак,разплиска се около краката им и натроши спиралата на парчета.Джени изхлипа няколко пъти,преди зъбите да се приберат и тя да се опита да го довърши с една костотрошаща прегръдка.

- Спокойно...Спокойно...Аз съм си все тук - тихичко отбележи, все едно винаги си го беше казвал, пък и си го правеше по един или друг начин, ама все в същия смисъл. Успя някак си просто да я прегърне, днес му вървеше на кости...Да...Всичко щеше да бъде наред. Рано или късно, всичко щеше да свърши. - Знам че боли...и че е тежко...Всъщност не знам колко, но знам, че е така. Аз няма да си тръгна. Никога няма да те оставя. Чуаш ли, никога.
Някога, пред един меч, пред дно лице, беше казал думи, които му се щеше да не са верни. Пред няколко бели пера..Беше решил съдбата си, когато едно нещо се счупи.

-Побърквам се,тате!Побърквам се!-а,предишното плачене беше нищо...това вече беше нещо и той сигурно щеше да излезе от тази пещера мокър до кости.-Не мина и час и те пак удариха!
Вътре онова тупкащото нещо се разпадаше и разпадаше...Чудеше се дали и той е бил някога така...дали и той е минал през това...Тя се беше изгубила насред този мрак,който не играеше ролята на прелъстително спокойствие....нееее,ако това беше спокойствие,о боже...Сякаш сякаш всяка черна точица в пространството я блъскаше в различни посоки и тя вече нямаше сили да стои права.Бяха я довършили и тя знаеше...че никога повече нямаше да бъде себе си,колкото и да се стараеше...Затова позволи на сълзите да капят и капят,като за последно,а след това каква маска щеше да сложи беше въпрос за по-късни размишления.

- Знам, миличка, знам... - онзи мрак, по-черен от мрака, който беше обитавал някога го беше научил, че да се изгубиш в една гора е нищо, а да се изгубиш в мрака означаваше да погубиш себе си. Някога преди можеше да се смее на щуротиите на Хавок, но Дарсия беше отнел на Хавок всичко, както беше сторил и със самия него. И там нямаше светлина, нямаше нищо, нямаше дори самота, с която той да се срещне. Просто голямо и черно нищо, което ограбваше душата...Знаеше го...Познаваше го...Опитваше да изгради нова душа от десет години...Но човек можеше ли да стори това?Щяха да му трябват поне още хиляда, за да опитва...Мракът ограбваше всичко. Ограбваше го. По пода на пещерата изпопадаха няколко сини бисерчета, които от много отдавна бяха неговите сълзи. Вече не помнеше как ги беше получил. Щастието винаги се замъгляваше първо. - Знам го и бих дал и своя нищожен живот за да не го опознаеш и ти. Знам го и бих се опитал да ти донеса светлината, за да не го опознаеш и ти. Бих се опитал да прогоня мрака и да донеса топлината, ако можех...Ако можех да ти дам това без да те ранявам нито веднъж. Нито веднъж повече.

Аз сега ще ги оставя да си плачат...

Усмивката му отново просветна в главата й и това даде тласък на нова порция сълзи.Кръстчето около врата й...беше безполезно,Елоре просто не можеше да излезе...не смееше,щеше да я срине съвсем.Само я задушаваше.Вампая стоеше безжизнен в краката й,а мракът отдавна спря да пълзи наоколо.
'Утрото винаги носи нов живот!'
'Знам,миличка,знам...'
'Съжалявам!'
'Винаги ще сме с теб...'
'Чуваш ли?'
'Това ли искаш,а?!'
'Тате!'
'Сарго...'
'Татко е тук,значи всичко ще бъде наред...'
'Али,престани да ми плетеш косата!'
'Кученце!'
'Вампая!'
'Чичо Тоягчо...'
'Защо ли?Защото така помагам.Само така знам да помагам...'
'Май нямаш друг избор...'
'НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!'
-Откъде да взема сега сила...-продължаваше да се лута из тъмнината с огромната вяра,че щеше да намери нещо там...-Откъде си взел ти сила,татко?Да стоиш сам прав на крака,след като толкова са си отишли...
Отговорът беше много прост...но и толкова труден за намиране.Спомените й сега изглеждаха като нереални сънища,далечни,никога не бяха съществували...май...Но доказателството й я държеше здраво и плачеше редом с нея.Вдигна очи към него и,желаейки да изтрие неестествените бисери,успя само да усети колко безполезно бе станало тялото й.

- Той искаше да ме държи изправен заради омразата. В един момент всички те бяха с мен, пред мен и около мен, опитваха се да ми дадат сила, в следващия момент вече ги нямаше. Искаше да ми даде омраза и щях да живея заради нея, за да стана негово най-грандиозно копие, един обикновен истински господар. Нямаше никой, въпреки че всички бяха там. За мен нищо не съществуваше. Исках да живея за отмъщението, исках да настигна него заради тях, мислейки, че всичко ще свърши, когато той си отиде. И колкото повече исках това, толкова по-бързо си отиваха всички, които докосвах по един или друг начин. Успокоителните им думи изчезваха завинаги, нямаше кой да ги чуе. Изчезваха там, в тъмнината, където нищо не оставаше, дори самотата я нямаше там, само болката. Болката на една несъществуваща душа и сърце, на черупка в пустотата. Дори чистото бяло същество, наречено ангел ми каза тогава, че тази болка не може да премахне никой, само този, който я държи в себе си. Но не беше тъй. Не сам останах да се боря с мрака, макар и да ми се струваше така... - още си спомняше усмихнатото му, леко разкървавено лице от юмруците му...Очилаткото, който се беше оказал най-мъдър в най-точния момент. "Вземи го"...Беше казал той. - Един човек ми каза, преди да изчезне, струваше ми се тогава, че ще е завинаги...Той ми показа, че независимо дали ги виждам около себе си или не, независимо дали ги чувам или не, те не са ме забравили. Че винаги ще се стараят да ме докоснат, да премахнат мрака. Затова жертваха себе си, макар да не го разбирах. И не само за мен, за мен и другите. Опитаха се да ми покажат, че трябва да се боря. Трябваше да се опитам да се преборя и да изблъскам мрака, а те щяха да ми помогнат, всеки според силите си. Надеждата беше силата ми. Не я усещах, не разбирах, не вярвах че я има. Но тя ме държеше, когато всичко друго го нямаше. Имаше невидима сила, такава, каквато аз не можех да разбера. А когато поне и за миг успявах да видя светлината й, тогава можех да видя и другите около себе си. И знаех, че те винаги ще бъдат там, дори и когато се изгубя отново.

След всяка дума сякаш сърцето й започваше отново да тупти,да се чувства по-спокойна...Притвори очи за миг и си спомни...Как мълчаливо го беше хванала за ръката,как просто му се усмихваше в отговор на въпросите...Тогава,тя беше търсила защита,любов,някой в самотата...И той не си тръгна,както и сега...
-Тате...толкова си силен...-мракът започваше да замъглява картинката.-Затова аз...ще бъда достойна дъщеря...и ще бъда силна като теб.Прости ми,ако утре не съм същата като днес...
Затвори очи и отпусна глава на рамото му.Отпуснатото й тяло подсказваше,че като за последно си позволяваше да се предаде за малко...за последно...