Студ без особен смисъл

- Къде е той!? - не беше бил толкова ядосан от както се помнеше. Не, всъщност от вчера...Клайв вървеше като фурия из замъка, който вече приличаше на себе си. Бяха успели да го върнат към това, което трябваше да е, след като преди години беше претърпял толкова много неща.
Търсеше момчето. Къде се беше дянал пак...Мразеше сутрешните му истории...Блъсна вратата към стаята на Ним и го стресна, демона едва не падна от перваза, където стоеше и четеше.
- Клайв, пак ли? - каза тихо, после, за да не го ядоса пак. Брат му просто кимна отсечено и отново тръгна по коридора
- Нат!Наааат!Покажи се, защото ще имаш наказание, аз ти казвам!
Оказа се обаче, че имаше причина този път, и тя не беше толкова малка...
- Натами Роуз, какво? - лилавокосата сестра на Муртаг, която вече от доста време наричаха "жрицата на злото" стоеше на вратата и ги гледаше спокойно
- Дойдох да видя како правят демоните през пролетта - усмихна се накрая, като се поклони в отговор на "поздрава" на Клайв

- Махай се - лаконично повтори демона и побърза да затръшне вратата след себе си
- Какво ти става?Ставаш все по-нервен с започването на деня. Пролетна треска? - сгълча го Ним, гледайки с недоволство как Нат се справя сам с гостенката
- Ще се видим с тях, разбираш ли, това не е шега.
- Не виждам какво те притеснява...
- Я стига. Аз?Някога Муртаг се изради доста правилно "По-добре стой там, където се чувстваш полезен"
- Не го слушай тоя, тогава беше в депресия заради Кевин, Торн, Мерик и Лука...И Дарсия и Рейнавил ако щеш. Не знаеше какво говори. Не е лесно да загубиш толкова хора за толкова кратко време.
Клайв поклати глава и отново се заразхожда напред назад, сякаш искаше да изрови една ровина.
- Клайв, по-добре наметни нещо, че като знам каква алергия получаваш от слънцето целия ще се изприщиш. Отивай да се обличаш, ще те извикам, когато сме готови. Постарай се - и без повече да приема възражения русокосия го избута през вратата, като въздъхна облекчено, затваряйки вратата.
- От един инат, та на друг. Няма справедливост за мен в последно време...

- Къде отиде? - ядоса се отново Клайв, но момчето го изпревари и отново мина през портала. Змния демон просто въздъхна и поклати глава. За миг искаше да остане тук но, нещо не му даваше мира. Искаше да бъде там...Трябваше да бъде там...Никога не беше бил там.
Край. Точка. Въздъхна и грижливо прибра главата си в качулката или както трябваше да се каже - сложи си качулката. Мразеше слънцето, просто защото се изприщваше доста зле от него. Вдигна крак и също премина през портала бързо-бързо.
- Тръгна си - тихичко каза Жрицата на Злото и въздъхна. Как щеше да им каже?Че се беше провалила. Нямаше такава сила, нямаше силата да им каже, че вече нищо не беше сигурно. Муртаг...Ако той беше се погрижил сега всичко щеше да бъде наред. Но отново щеше да се наложи да вдигне меч...Може би да използва това, което не беше използвал от години...И отново щеше да боли...
Нямаше силата да им каже, че беше изпуснала нишката. Беше сложила нещо за старт, ново начало....ужасно

Натами Роуз, сестра му...Сестрата на Муртаг...Мелезът...Беше дала клетва, сега коридорите бяха празни. Нейните стъпки не издаваха шум. Те бяха тихи...Както винаги бяха били и щяха да бъдат. Момичето отвори с трясък вратата на празната стая. Там, където беше винаги, но всъщност не беше. Коленичи пред голямата книга и въздъхна. Беше изпуснала нишката...Нишката, която следваше, за да върви напред...Затвори очи и се опита да се успокои.
„Знаех си!Знаех си, че си ти!Предала си ме. Предала си мен!” взриви се като лятна буря гласа му, студен и мрачен както винаги и очите му просветнаха гневно.
„Стига, Дае, престани. Тя се постара” беше нетипичният му отговор, но се засмя, показвайки, че все още знае кой е, макар и мъртъв.
„Позор!” женският глас направо я смрази.
„Млъкни, млъкни...Това няма нищо общо с нас. Ти забърка тази каша. Аз и Муртаг няма да участваме!” Даедел явно клатеше недоволно глава. Момичето си помисли колко лошо е да можеш да говориш с такива като тях, дори с мъртви.
„Ти остана жив, ти пое отговорност, Раун” предупреди го тихо онзи, Даедел изумтя.
„Знаеш какво ти казах онзи ден, Дарсия...Поел съм отговорност, аз съм никой. Съвсем никой за този свят сега. Но ако се наложи...Ще дам воля на силата, която ти показах...Нека само да намеря смисъл за това"
"А тя да дойде с нас" неочаквано се засмя Дарсия и нещо стисна Натами здраво за врата.
"Защо пък не" замисли се и Даедел "Подарък за теб, умрели"
След което...Всичко потъна в чернота и болка

- Успях! - към замъка летяха два дракона, с две момичета на гръб. И двете в сини унсиформи. Това да имаш униформа в днешно време беше една истинска чест. Показваше, че си наследник на онези хора...Двете момичета бяха преживели много...Но едната беше страдала повече. Тя беше преди едно малко среброкосо дете с изкрящи сиви очи. Сега беше девойка, на двадесет, с дълги коси и още по-искрящи очи. Наричаше се...Просто Сайва. Онази, която Дарсия искаше да жертва, някога, преди години. Тя никога нямаше да се отърве от ужаса...
Другото момиче пък приличаше на баща си напълно. Тя беше Елисия, тринадесет годишната шегаджийка, наследник на предишния...
Двата дракона кацнаха едновременно тъкмо пред портала от където изкочи Ним, изгледа ги и се усмихна широко.
- Едно добро нещо! - възкликна, като се поздрави с тях, преди...Децата изкочиха след него и направо повалиха девойките със смях.
- Джей, Али, колко се радвам, че сте добре! - възкликна Елисия, като им се нарадва гласно и сега ги гледаше със сестринска обич.
- Искам и аз униформа. Тате има, но каза, че не ни е била нужна на нас. Не е честно! - възкликна веднага Джей с желанието, единственото, което Муртаг беше отказал да изпълни.
- Сигурна съм, че баща ти има причина. Не е било лесно да живее с хора като тях...
- Но аз искам!
- Остави, не бива! - прекъсна го и направо го накара да забрави за всичко другата девойка, която също получи едно гуш.
- Но защо сте тук? - прекъсна накрая съвсем строго всичко Клайв, беше се научил да не се размотава много много с ездачите защото...забравяха защо идват, ако не го кажеха навреме...
- Даедел ни изпрати...Да видим как е Ризел и децата...
- Кажи му, че нямаме нужда от подкрепата му - неочаквано избухна чернокоската и мигом хвана ръката на Джей, който искаше да говори със Сайва - Вървете си, нямате работа тук.
- Но...
- Вън! - замахна и понечи да ги залее и отвее, само че водата се превърна в лед и се пръсна
- Те са мои гости, предупреждавам те - тихичко отбележи Клайв. Не разбираше защо е този гняв...Но Сайва май разбираше повече.
- Ясно...Трябва да си вървим, Ели.
- Но той...
- Беше ни приятно, Джей, Али...Но имаме мисии - хвана ръката на Елисия по-голямото момиче и се оттегли. При драконите малко по-настрани пусна приятелката си
-Какво ти става?Нали знаеш каква е Ризел?Държи на Муртаг и мрази Даедел...
- Но...
- Това е техен проблем...Да отидем да го успокоим поне...
-...Добре... - хич не й се искаше, но...Ако останеха щеше да стане по-лошо. Омразата на Ризел щеше да се задълбочи. Елисия стегна колана на униформата и помаха с усмивка към Клайв, Ним и децата...
- Всъщност...Къде е Нат?
- Господи...Наистина го няма... - замисли се и Сайва и свали за миг ръка... - Надявам се да знаят къде е...
Но дали наистина забелязваха, че младият демон го няма?Да не би да беше изчезнал и той...Или имаше мисия, която само той знаеше. Щом Ним беше толкова спокоен, значи знаеше...
- Сигурни ли сте? - догони ги Клайв притеснено, обикновено пиеше по едно кафе с наминаващите наблизо ездачи, да размени по някоя дума с тях - Да ви поканя вътре...
- Командир Мидо ще ни се ядоса. Виждате ли, той е новият командир на Южната армия, заместник на тате - Елисия леко почервеня, не беше тайна за никого, че Мидо беше доста известен сред частите от армията.
- Ужасно прилича на Рой и Муртаг...Ужас! - изумтя обаче Сайва, която не споделяше общото мнение.
- Но по-добре да не закъснявате. Само предайте на Даедел, че не искам да прави глупости. Кажете му, че ако е намерил нещо...искам да тръгне на път...Но и да сподели с някой от нас. Той ще разбере.
- Добре...Ще го зарадва повече от думите на Ризел...Не е честна.
- Оставете я, преминава през свои кризи...Семейството й беше разбито за няма и ден. Ще се оправи.
- Прав сте, сър. - Елисия отново цъфна в усмивка и се покачи на дракона - Бъдете сигурен, че Дае ще узнае.
- Дае ли се казва вече? - поне се радваше, че Даедел не беше сам. Униформените можеха да са луди...Но определено бяха приятели, с които можеше да преживееш трудни години.
- Естествено. Даера или Дае. Татко го измисли, разбира се.
- Значи теб наричат Елхюма?
- Мразя го...Но да вървя. Командир Мидо ще ни се кара, ако се задържим още.
- Да...вървете...

Чернокоската седна на стола, който така любезно й бяха предложили, докато децата с отворени усти разглеждаха наоколо и се въртяха, та чак залитаха. Харесваше им. Бяха слушали за това място като в приказка...Беше истинско. След малко обаче се успокоиха, разгледаха достатъчно и...започнаха да чупят както винаги. С тази разлика, че Клайв и Ним нямаха ама абсолютно никакви забележки...Свикваше се във време на война нещо да се чупи. Преди десет години имаха да ремонтират почти всичко, все едно да сринат двореца и да го строят наново. Тъй че...
Ризел също нямаше забележки днес. Гневът й към Даедел малко по малко охладняваше. Но не можеше да остави нещата така. Искаше да помогне. Само тя от всички нямаше никакви сили в нищо...Беше...безполезна...
- Ризел - най-накрая чу загрижения глас на Ним и вдигна глава, за да посрещне една чаша - Чай?
- Благодаря - взе чашата, като чак сега забеляза как ръцете й силно треперят.
- Трябва да говорим с теб. Нат намери нещо за съпруга ти.
- Какво? - почти не усети как изпуска чашата, но Клайв беше добре реагиращ и я спря с леден поднос.
- Нервна си. По-добре не.
- Веднага!Каквото и да е! - не, не можеше да се откаже от каквато и да е информация. Ним я гледаше няколко минути, после наведе глава и кимна към тавана. А там около една дърворезба се въртеше и се кискаше нещо странно...И толкова познато...Едно ниско чернокосо девойче с жълти крилца и черно кимоно се засмя, когато най-сетне й обърнаха внимание, направи лупинг и с весел смях се приземи пред изумените деца. Стисна ръцете им и силно ги раздруса.
- Здравей, здравейте, аз съм Нати-ал. Нати-ал, братовчедка на Скай. Приятно ми е.
Ангелчето почти веднага ги пусна, преди те да промълвят и дума и пак се завъртя.
- Това е дъщерята на Алвар...Брат на Кевин. Твърди че знае къде е Муртаг и че.. - Ним не довърши. Ризел беше се изправила мълниеностно и беше хванала жълтокрилото ангелче с такава ярост, че дори изплаши собствените си деца.
- Къде е!? - изкрещя тя, докато ангелчето беше готово да се разплаче.
- Пусни ме - прошепна отначало, после започна да вика. Опитаха се да й помогнат, но Ризел ги отблъсна за пръв път през живота си. Никога не беше отблъсквала някого.
- Къде е този твой свят?Какво правите на хората, че ги взимате от семействата им!?Къде е той?Върни го!Веднага!!
Момиченцено разпери крилата си в отчаян опит да се освободи. Не беше дошла тук за това. Не беше дошла, за да я мъчат, а за да предаде съобщението си. Нещо на белия й колан засвети ярко. В негов отговор нещо силно проряза ръката на Ризел и тя се принуди да пусне ангела. На ръката й личеше дълъг червен белег, но нищо повече. Нати-ал хвана ръката на някой невидим за другите и го погледна със сълзи.
- Исках да помогна.
"Принцесо, прекрасно го знам. Но трябва да знаете, че не всички ще са мили. Тя иска мен на всяка цена, защото аз съм нейното семейство. Предайте съобщението си. И да вървим" гласът му, неговият глас накара Ризел да пристъпи отново към онова, което момичето държеше. Само че се спречка с нещо друго невидимо. За миг видя очи, кафяви силни очи. Непознат...Опасен...Ангелчето преглътна сълзите си, мислеше, че нещата ще протекат по друг начин...
- Ризел Моуси. Аз, Принцесата на Несъществуващия свят, Нати-ал Ру Уърт, натоварена с мисията да защитава и брани онзи свят, както и жителите му имам съобщение - гласът й беше коренно променен. Делови, силен и ясен. - Муртаг Моуси остава в Несъществуващия свят, не по моя воля и желание. Той ще се върне само ако повече от един човек надигнат глас за него...и пожелаят да дойдат в нашия свят, за да преговаряме. Тогава, когато те се появят пред моите порти ти давам клетва - ще ги допусна в дома си и в света, който трябва да защитавам....Защото неговата съдба не управлявам аз...Нито пък моят свят би го задържал без да се знае волята на онзи, който е дал моите права, за да управлявам.
След това очите й засветиха с нормална детска светлина и тя се обърна наоколо, явно имаше още невидими хора, готови да я защитават.
- Да си вървим - простичко кимна и се усмихна, като запърха отново, порталът зад тях веднага ги погълна, без да дава възможност на някой да ги последва.

- Та...те - промълви Аливейл сред всичко това беше чула само едно единствено нещо. Гласът на баща си. Не помнеше вече дори и Нати...Беше нормално. Все пак...Той й беше баща... - Тате!
Помисли си, че още е наоколо и че ще може да го докосне както крилатото момиче беше сторило...Да го види...Но вместо това...
- Баща ти...Го няма на половина... - Клайв простена, докато думите излизаха от устата на онзи, които бяха завързали и водеха като някакво животно. Защо ли?Защото много обичаше да бяга насам натам. Бяха завързали ръката му за ръката на едно момиче, усмихнато и щастливо все едно му беше съпруга. Даедел и няколко ездача май имаха работа изглежда. Ризел, която вече не знаеше какво прави изръмжа и понечи да нападне и Даедел, само че я спря дългия меч на Елисия. Тя рядко надигаше оръжие, но винаги се усмихваше...Копие на баща си. Единствена от цяло царство, тя беше успяла да възприеме изцяло поведението на Хюгес и да го направи свое.
- Командирът натовари мен да се грижа за него. Не мога да позволя нападение. Дойдохме само заради усета му. Твърди, че усетил нещо, но ни беше страх, че просто иска да се измъкне. - обяви тя, като кимна отново с усмивка на двете деца, които се бяха и приближили.
- Нали няма да ни замесвате в нищо? - подшушна Клайв, понеже знаеше, че когато има ездачи в двореца, значи нямаше да е толкова добре. Момичето за негова радост поклати глава. Тъй че май можеха да обърнат внимание на Даедел?. Той спокойно оглеждаше мястото, сякаш очакваше и той да види нещо скрито от другите, после изумтя.
- Пак е изчезнал...Но ти, Клайв, каза да се съветвам, нали?Джени се е появила. Знам го със сигурност. Само че съм и сигурен, че точно аз няма да се приближа до нея. Не знам къде е. Но знам, че не е при хлапето, което я отвлече.
- Дали обаче можем да ти вярваме?
- Да, да - заяде се отново и изумтя, после дръпна веригата, за да събуди Елисия от сладкия разговор, повлече я по коридора.
- Спокойно, ще го наблюдавам! - извика момичето, докато махаше, влачено от веригата.
- Господи - хвана се за главата Ним, не се сдържа и се разсмя, въпреки всичко - Ако тя го наглежда...
- Но е прав, колко пъти доказа, че можем да му вярваме...
- Клайв, той така прави. Казва верни неща, за да изградим доверие, а после бум... - помаха с ръка, после настъпи мълчание.

Навън на двора Даедел мърмореше нещо под нос и риташе снега. Пак не му вярваха. Затова не можеше да остане повече. Сред тях....Нямаше никакъв смисъл. Какъв беше смисъла, господи...
Елисия си тананикаше до него и явно си мислеше за командира. Да, бяха прави...Не можеше да нарани това момиче. Тя беше...наистина забавна...
- Даера, мисля, че трябва да се успокоиш. Те...
- Недей, няма смисъл да разгадаваш нищо. Те никога не биха ме послушали, ясно...Просто искам да съм наблизо...Вижда ми се...важно...Моля те, не искам...Не искам...
Тя го разбра и без да довършва и продължи да си тананика. Оставаше само...Да стоят тук...Изглежда...
Защото тук...Тук можеше да свикне със себе си. Пък и той можеше да се появи пак, тоест тя. Онази Нати-ал...Беше чул името, о да. Не можеше да я достигне там, но можеше да я чака тук. Не, не можеше да иска успокоение?Явно беше...объркан или просто искаше да се позабавлява, да убие...Каквото и да е.
- Ей, Елисия?Ще ми разкажеш ли какво правите в Ню Дрейгън?
Момичето се усмихна, сякаш точно това очакваше, като изтегли меча отново. Много му се радваше. Макар и на тринадесет...Това за ездачите беше вече една доста добра възраст. Младежите, които учеха в новия лагер пък бяха още по-добре реализирани.
- Ако и ти ми разкажеш за Дрейгън Дроу...Татко винаги пропуска по нещо...Но е било супер...
- Да, може би - това щеше да го занимава, докато си намереше обект за дразнене най-много. Обичаше да говори на тази тема.

Някъде далеч, далеч над облаците, където никой нямаше да стигне една ръка докосна прозрачното като огледало стъкло и то си отиде...Муртаг се обърна към принцесата и се усмихна.
- Поне всичко е наред засега. Можем ли да обърнем поглед към Джени?
Пърхащото момиченце се засмя, огледа се за разрешение от пълната стая, понеже навън валеше, после замахна и се появи още едно стъкло....

Дъждът беше спрял, но заваля някъде долу. За тях нямаше значение. Намираха се над света, а там правилата бяха други. Сега природата навън разцъфна с всичките си цветове. Сградите бяха свежи и бягаха бързо над света, както обикновено. Както винаги бяха правили. Бягаха ли?Несъществуващия свят беше построен на облаците...Или не...Това не можеше да се определи. Той беше друга вселена, едновременно близка и далечна...Поне според представите на онези, които живееха някъде долу.
Ангелчето, засмяно както винаги скочи с звучно "Йей!" и се изгуби в гъстите треви пред доджото. От самото него наизлизаха други, тръгнали към задълженията си. Всички в еднакви дрехи...Всичките с оръжие на кръста си. Сякаш бяха част от някоя армия.
- Принцесо, време за чая - промълви тихо и той, като застана на входа и се облегна на стената, въздъхвайки. Нямаше смисъл да се бори срещу това, беше опитал, но не беше се получило. Беше напълно ясно, че бъдещето му продължаваше тук...Само тук...
- Емчо, кажи на Рендж да го приготви, идвам след малко - дочуха приглушения глас на принцесата от тревата, а Муртаг й кимна. Как можеше дете като нея да владее?Не разбираше...Но какво ли разбираше напоследък...Кимна на онзи до себе си, който чакаше разрешение за всичко и тръгна да приготвя чая. Не беше правил подобно нещо досега...Беше забавно...
- Уки иска да тренира с теб. А аз съм на гости на Ячи. - изникна тя до ткях, като едва не накара Муртаг да изпусне чайника.
- Моля ви, хайде с пълните имена, нов съм тук - каза той накрая, като успя да спаси съда от счупване.
- Извинявай...Ще свикнеш...Но не принадлежиш на това място...Нали?
- Разбира се. Никога няма да е така...Понеже онзи, който е умрял без да изпълни мечтите и задълженията си прод0ължава да вярва, че има място на съществуващия свят.
- Но тук е забавно!
- Да...Но за онези, които знаят, че са изпълнили всичко в живота си.
- Тук всички са млади, подмладяват се при идването си...
- Принцесо...Достатъчно. Знаете, че няма да ме убедите.
После сипа внимателно чая в малката чашка и й го поднесе, като се усмихваше леко, в знак че иска да сложи край на темата.
- Не мога да те върна. Прави си сметка. Оставаш тук дори да не ти харесва. На онзи свят и да отидеш никой няма да те види. Невидим си за техните очи. Не можеш да ги докоснеш. Призрак си...
- Знам. - обърна й гръб и продължи с приготвянето на чая, не...Не можеше да говори за това. Болеше го...Малко или много. Но както и Даедел си казваше "Щеше да свикне"...
- Повикайте капитаните, имам нещо за обсъждане с тях - обади се след миг Нати-ал, докато гледаше колко се старае Муртаг за да си направи още чай. Май тази работа му се нравеше.
- Ще дойдат - кимна лилавокосия, преди сръчно да хване една лъжичка, подадена му от съседа му по маса. - Но няма да ги викна аз
- Нахалник... - ухили се ангелчето, но нищо друго не каза - Дойде да досаждаш, нали?
- Де да го исках...
(Всъщност те са шинигамитата от Bleach...)

Що се отнася до Даедел той беше вече свършил разговора с Елисия и двамата стояха като някакви статуи навън, чудейки се какво да правят по-нататък
- Искам да намеря Джени.
- Не може. Нося отговорност и ако не те задържам тук ще съм престъпник.
- Много си старателна. Отвържи ме и кажи че съм избягал.
- Глупак...
И нещата се повтаряха с много малки промени, с един и същи безразличен тон, сякаш им беше все едно какво беше намислил света за тях.
"И това ми било свобода" изръмжа си наум господаря и поклати глава, но нищо не стори, оставяйки момичето да въздъхва от време на време и да го чака да измисли нещо. Нямаше да стори нищо...Докато тя не се откажеше...

Малко бяло гълъбче скочи от клона на близкото дърво и запърха с крилца точно пред Даедел.Изгука няколко пъти,преди да вземе да се пръсне и някакво дребно листче хартия да го замести във въздуха.Левитираше си така едно безгрижно безгрижно,въпреки тежките думи...
'Ела в Маг'Атор и вземи Джени!Аз не мога да я измъкна,залостили са я в една тъмница и сега аз самата се озовах прикована в собствената си стая.Не искат да я пуснат,защото я мислят за опасна...и повярвай ми,мога да ги разбера защо.С триста зора успях да направя тази магия,а с още повече само ти да я виждаш...Като я вземеш,не се връщай в някой замък или нещо подобно...ще разбереш сам,когато я видиш.Вземи Винр.'
След това малкия свитък последва примера на предишния си облик и се пръсна,превръщайки се в ситен искрящ прашец.

Остана за миг замислен, обмисляйки какво да стори и...как. Елисия беше се добре завързала за него с тази верига...Може би да използваше метод забаламосване.
- Ей, Ели...Знаеш ли на какво са ни учили преди? - тихичко започна, търсейки начин как да спечели съвсем, съвсем мъничко време, викайки междувременно и Винр. Добре че обикаляше наблизо на лов.
- На какво? - откликна тя веднага и го загледа с любопитство. Той се ухили както обикновено, после се изправи и я накара да се отдалечи така че да обтегнат веригата. По дяволите, пространството беше малко...Добре, щеше да го изтърпи...
- Когато си завързан така и стоиш така казват, че има начин за измъкване - тихо и колкото се може по-бавно започна отново Даедел, докато Винр се паркираше срещу тях...Да, точно на позиция. Набързо му обясни, че има нужда да избяга. Дано само не се противеше...
- И как? - попита междувременно Елисия като поклати глава. Това и чакаше Даедел. Тя нямаше да го предвиди. Точно това. Лилавокосия се обърна със святкащи очи към дракона, опитвайки се да го накара да го стори.
- Направи го! - изкрещя и стисна зъби. Огнената струя премина през половината му ръка и веригата се разтопи. Докато момичето кашляше от дима, господаря се прехвърли на дракона и изчезна с него преди тя да осъзнае това. Болеше ужасно...Но нямаше намерение да се жалва...Щеше да мине.
- Елисия!Елисия, добре ли си? - подвикна от прозореца Нат, който току-що се беше прибрал.
- Ъ...да... - но беше объркващо...Веригата висеше на ръката й, но от другата страна нямаше никой. Щяха да я разпарчедосат... - Ужас!
Хвана късче от дрехата на Даедел, която догаряше вече.
- Ако ме беше помолил...Но е искал да е сам... - промълви накрая и пусна късчето, което изгоря

- Ели-чааан! - порталът се отвори някъде там и от него изхвърча един униформен..Той прегърна дъщеря си и започна да бърбори хиляди и хиляди неща, както обикновено. Някога в онова училище Муртаг и останалите си купуваха тапи за уши, понеже не спираше дори и нощем.
- Татко, татко стига! - задърпа се Елисия все още разтревожена за онзи, който беше изпуснала така лесно. Но Хюгес не я пусна докато от портала не излязоха и Рой и Хавок, които спокойно ги разделиха отново.
- Чухме, че си се провалила...Очаквах го - поклати глава Рой и се огледа с носталгия, не беше идвал тук от десет години...Не се беше налагало.
- Не очаквах някой да жертва ръката си...Но сигурно е смятал нещо за важно...
- Да, така е. Н е в този свят вече.
- Моля? - още повече се стресна. Сега пък какво беше сбъркала?
- Не, спокойно...Мислим, че ще се върне...Но не сме сигурни...Нямаме информация за нищо. Дойдохме по работа с Клайв, не за това, но все пак... - поклати глава и тръгна да си свърши работата, като предвидливо задърпа и Хюг натам, а Хавок остана, сякаш оглеждаше мястото.
- Казваш, че е прогорил ръката си?
- Да...За да стопи веригата. Не мислех че е възможно?Веригите би трябвало да са здрави.
Хавок й се усмихна и я потупа по рамото. Винаги се беше чувствала странно пред тези хора, дори най-близки приятели на баща й. Наричаха ги преди Четиримата мускетари като на шега, беше излязло от книгите. Винаги ходеха заедно и така нататък...Но боже, тези четиридесет, сега двадесет, единствените оцелели...Приличаха си...Много...
- Елисия...Не всяко желязо се топи с огън...Но желанието топи всичко. Когато искаш нещо силно, ти правиш и невъзможното. И ще го получих. Нашият учител на времето казваше "За да го сториш, първо знай, че ще има болка...Но ако няма, значи всичко е наред. Ако я има...Желанието ти не е просто желание. Воля е"...А пък ти си чувала другата част.
- Не вярвай в себе си ли?Не го разбирам.
Той пак се усмихна захапвайки незаменимата цигара.
- Не вярвай в себе си, вярвай в мен, защото аз вярвам в теб - въздъхна и огледа небето, очаквайки Даедел да се появи от там както когато се беше появил вече съвсем сам...
- Нямам време обаче сега...Да си свършим работата с другите, пък после ще говорим, искаш ли?
- Добре...Клайв е вътре, направо и наляво.
- Не се безпокой, информиран съм.
- Да...сигурно

- Оставете ме..Намира! - тя хвърли по вратата още един стол и Ним затвори въздъхвайки
- Невъзможна е - поклати глава след миг и слезе надолу. Ризел...Изглежда щеше да остане сама завинаги вече

"- Не искам да страдаш. Не искам да се обвиняваш, ако се случи някога да изчезна от живота ти. Искам да бъдеш силна. Да пренебрегнеш ужасите от миналото...Както го направи, когато ме намери. - беше рано сутринта, когато децата още спяха. Беше едва ли не толкова рано...Той седеше на масата с чаша кафе в ръка. Лилавокосият й съпруг. Тя приготвяше закуската и се мръщеше.
- Как бих могла да те изгубя отново...Мечо, не бих го понесла. - позволяваше си да го нарича така само когато бяха сами. Той...рядко й позволяваше. Звучеше му нетипично. Но го харесваше. Обърна се за да го погледне. Гледаше я загрижено, сякаш беше усетил нещо странно.
- Риз...И аз не бих го понесъл. Не искам...Не искам да проливаш сълзи за мен, това ще ме нарани още повече. Нали разбираш...
- Знам, че боли...Боже, стига с тази болка. Нека оставим това настрана. Моля те...Мечо, моля те..."
Защо го беше накарала да се откаже от този разговор. Сега й липсваше. Ужасно много. Пак бе празно. Дори децата не запълваха тази празнина...Ужасно, ужасно празно там вътре в сърцето. И сълзите можеха да бъдат безкрайни, но нямаше вече сълзи, които да пролива, бе ги изляла всичките.
Стоеше сама в стаята си. Сама в тъмната стая. Него вече го нямаше, по дяволите...Нищо нямаше вече.
- Мечо, къде си по дяволите...Дори Джени ли отведе?Сама ли ще ме оставиш, глупако, сама ли - от отчаяние дори не чувстваше болка...Толкова ярко все още чуваше гласа му. Само толкова малко ли щяха да прекарат заедно?Беше цяла вечност, когато бяха заедно. Сега всичко изглеждаше далечно минало. И той...Него го нямаше...Не можеше да остане само със спомените. Ножът бе готов. Щеше да пререже вените си само за миг...Ако някой не бе усетил и след като бе тряснал вратата не бе хванал ръката й.
- Ризел!Не го прави!Не бива да се самоубиваш! - изкрещя ужасено този някой, когато тя се задърпа яростно.
- Махай се!Остави ме намира!Искам при Мечо!Искам при него!
- Успокой се!Така нищо няма да постигнеш, няма да го върнеш, няма да... - замахна дори към него и отряза няколко руси кичури от косата му.
- Ще го намеря!На всяка цена!
- Помисли за децата!
Тя поклати глава, Ним знаеше, че е ужасно отчаяна, знаеше го още от начало. Не знаеше какво се бе случило в миналото й, това го знаеше само Муртаг. Имаше представата че е ужасно обаче...Винаги беше било нещо ужасно.
- По дяволите!Какво да сторя?Какво да сторя, Нимо? - отказа се тя най-накрая и хвърли ножа, който се заби в дървения под.
- Не можеш ли просто да изчакаш?Той ще се върне, Ризел.
- Дали?Дали си сигурен...
- "Аз винаги оцелявам"...Повярвай в него...В тях...Нека им имаме доверие.
- Ризел, твоята сила събуди него от вечния сън. Ако спреш да вярваш в него, той ще изчезне като пролетните цветя през зимата. Любовта ти събуди силата му.- прекъсна ги детския глас на ангелчето до прозореца, накарал ги да подскочат. Нати-ал...
- За...какво говориш?
- Той се връща. Но ако не вярваш в това, той няма да има възможност да престъпи портала от онзи свят за този. Моля те, моля те повярвай в способностите му..Или в тези на онова момиченце или пък на Дае-чан...В нещо...Нещо негово...Моля те...
- Казваш...Че той се връща от отвъдното?И другите също?
- Не точно...Просто повярвай в нещо. Не искам той да остане там. Ако остане там и двамата ще бъдете разделени завинаги...Това е лошо...Не го искам - тя поклати глава, за пръв път бе толкова нещастна...
- Ангелче...
- Принцесо...
- Принцесо...Благодаря ти... - Ризел се усмихна през сълзи, за пръв път чувстваше подобно нещо...Топло и пълно с надежда

- Емчо!Емчо! - вече го бяха нападнали тримата ездачи и едната дъщеря, като се смееха. - Пак сме четирима!Йееей!Ура!Ура!Какво носиш!?
Скоро Муртаг здраво го разтърсваха и го поздравяваха, като му бяха измагьосали "нормални дрехи" - синя униформа. Наистина голяма радост...Представяше си ако всички бяха тук...

-Мръд.-профуча покрай него да си търси своята цел.-Мамоооо?Али?Джей?
Продължаваше да тича с най-щастливата си усмивка...Успяха.Успяха.Бяха заедно отново.Това беше най-важното.

Чуваха се виковете в коридора. Затова Нат, разбира се, беше разтревожен от това. Но децата знаеха за какво става въпрос...Бяха деца на ездач така или иначе.
- Виж, Джей, кака Джени? - първо се изправи Али оставяйки пухеното драконче. Момчето я последва с радостните викове по коридора, за да я посрещнат

-Уааааааа,елате тука!-разпери си ръцете и им позволи да се опитат да я смачкат,но тя се задържа.-Децата на кака,те!Уууу,колко се радвам!
Започна да ги люшка даже,а пък Вампая от време на време проблясваше от емоциите на господарката си.

- Кака се върна!
- Върна се!
- Виж Нат, кака се върна!
И подобни неща, докато се правеха на истерици в детски вид, но детската радост не бе истеричка, което беше хубаво.
То Нат го нямаше, бе отишъл да съобщи на Ризел, която вече беше дотолкова отчаяна, че Ним се наложи да се раздели с половината си коса и беше като подстриган, затова беше в носталгия

-Хехе...-разроши им и на двамата косиците,преди да ги пусне и да си поеме дълбоко дъх.-МАМОООООООООООООООО!
Даже ехо имаше...това според нея бе много по-ефективно от разни пратеници.И забавно,също.

- Тате!Тате! - през това време изтичаха да го съборят, понеже идваше да ги види, разбира се.
- Малките ми те! - засмя се той като ги гушна засмяно и на свой ред поиска да ги задуши. - Боже, колко ми липсвахте!
По коридора малко по нататък, тя най -сетне идваше, Нат я бе убедил поне да излезе и да се услуша някак...И бе останал да успокоява подстригания си баща...
- Джени! - бе първото нещо, което тя успя да види

-Хееее.-ухили се гордо,закрачи към нея и се приготви за силните й прегръдки.-Ти какво си мислиш?Че ще се отървеш от нас?Никога,мамо,никога!

- Господи, побъркахте ме...Нали ви казах...Казах ви, че съм истерик...Не мога... - и показа своите способности в чупене на кости веднага - Повече никога няма да ви пусна, никъде. Ще си останете много скоро вкъщи...Даедел!Пусни децата!
Да...Нати-ал бе права...Тя не различаваше Муртаг от Даедел...Поне засега
- Али, Джей, ще ме пуснете ли?
- Не, тате е лош!
- Ти каза, че няма да пътешестваш без нас!Не е честно!Ще кажа на чичо Рой да те набие...
- Не, чичо ви Рой е много страшен - възрази веднага лилавокоското. Щяха да оправят проблемите след миг. Оправяха ги най-често насаме...Винаги..Не, всъщност само когато нямаше ездачи можеха да говорят и пред други...Ездачите доста се бяха шегували с бурното им запознанство...Нормално, беше забавно да се криеш от тях. Надяваше се само да успее да я убеди...Чакай, не бе нужно...Тя щеше да усети
- Може ли да ме пуснете де...Хайде... - избухна розова магия, малко неочаквано за децата, които разбира се веднага го пуснаха. - Един дядо каза да ви го дам.
- Кученце!Кученце! - горкото животинче, веднага си изпроси гушкане от децата и тръгнаха да проверяват замъка за още подаръци. Какво ти куче, беше ашрак...Последният останал освен един полу такъв...Щеше да стане ужасяващ пазител на дома, но сигурно мил, иначе оня нямаше да го подари

-Мамо,мамо...-опитваше да си поеме дъх...-Мамо,аз ще...отида с тях.
И някак успя да се измъкне от хватката на майка си,от толкова дълго време мотаене покрай Муртаг и разни униформени можеше що-годе да им разшифрира постъпките.
-Али!Джей!Чакайте ме!

- Как смееш да подаряваш ашраци на деца?Даедел, те вече не са наследници на мрака.
- Но са мои наследници и аз съм наследник на мрака. Искаш или не...Преди години те предупредих.
Тя се приближи с намерение да му натресе някой и друг шамар, само че той успя да го предотврати. Не, невъзможно бе тя да го бие, все пак той бе тренирал повече ръкопашен бой...
- Риз, това не е нужно...Защо просто не се опиташ да се успокоиш.
- Защо?Черните господари не обичат спокойствието.
- Може би...Само че в момента аз не съм черният господар.
Гледаха се, гледаха се. Може би тя искаше да го потвърди, но как след като това си беше чист Даедел. Чакай...Даедел...Имаше ли подобен тип лилави очи...Не беше Даедел...Не можеше да е Даедел. На него щеше да му писне още първата минута да я убеждава и то мило.
- Мечо! - спусна се да му троши костите и още ред неразбираеми неща да реди и така нататък.
- Внимавай, ще смачкаш чиби Винр..
- Не ме интересува тоя Винр, по дяволите...Дай да те видя...
- Спокойно...Истински съм.. - така и така нямаше да го чуе, щеше да си се увери сама, когато го потрошеше и нацелуваше

- Спокойно, чичо Ним!
- Косата пак ще ти порасне...
- Ама майка ви ме острига без аз да го искам, не е честно... - приличаше на човек с нещо безформено на главата, трябваше да се подстриже съвсем късо, ако не използваше магия, сега се чудеше...
- Кученцето ще те успокои! - пак вдигнаха ашрака, който замаха с опашка - Женски е!Женски е!...Как ще го кръстим?.

-Ъъъ...-Джени спря успокоително да го тупа по гърба и се замисли.-Аши?Не,това е тъпо.
Разрови си главата,ама нищо не излизаше.Това беше странно...досега си нямаше такива проблеми.Все щеше да може да измисли нещо.Да му се невиди,бяха й отнели най-скъпото!

- Вейлън? - повдигна рамене Ним...Като видеше ашраци веднага си правеше асоциация с съществото на оная Кейти Джоунс... - Името е добро, въпреки всичко... - пък и онзи ашрак само услужваше, защото иначе щяха да го одерат...
После се изправи и погледна през прозореца
- Отивам да помоля някой от ездачите за малко сироп, че не искам да се стрижа