Лагер за детските очи

- Добър избор - кимна на учителя да прибере другите и той не се бави много с това, прибирайки ги с магия понеже и той беше магьосник тук. - Обикновено катаните показват някои скрити магически способности, но не веднага...Или пък веднага, зависи от човека. Да оставим другите да тренират, ако желаеш. Можем да потърсим лечителката

- Да я потърсим - кимна с усмивка Рая.

Отведе я до една от съседните близки сгради. Мястото се делеше на много прости части - там, където спяха и там, където се учеха, разбира се. Къщичката на жената бе малка, но не чак толкова. Бе достатъчно обширна, за да побере един клас, който тя да учи и да им показва.
Той почука на вратата леко и доста тихо.
- Да? - приглушеният глас от вътре му подсказа, че тя отново прави нещо със своите билки, цветя и подобни чудесии, но след малко отвори. Жена с розова коса, или по-скоро смесица между жълто и оранжево. И не бе елф, въпреки че приличаше на такъв.
Тя нямаше нужда от отговор, който директорът да й даде. Разбра за какво бе дошъл до тук с това дете и се усмихна.
- Вероятно си нова ученичка, избрала да се учи да лекува?Радвам се да те видя тук. Жасмин Кю...И понеже много ме питат, аз съм самодива

-Рая Валат - отвърна момиченцето. - Много ми е приятно. - огледа се любопитно. Всичко изглеждаше така интересно.

- Можете да влезете, освен ако...Е, изглежда имате още работа тук. - или по-скоро директорът имаше. По дяволите защо никога не бе сигурен в решенията си?Не пожела да го укори все пак, после погледна навътре с леко притеснение, понеже и сега имаше работа с малко ученици. - Тук, госпожице Валат ще се опитам да те науча да лекуваш, докъдето стигат моите познания. Като самодива това е моето основно изкуство и мисля, че нещата, които знам са от полза. Но можем да говорим за това и когато дойде време за вашите часове тук.
Обърна се отново притеснено, когато зад нея помещението се обгърна от зелен пушек, някой бе разсипал нещо.
- Готов съм! - оповести закашляно Джей по-скоро за да се измъкне от тук.
- Бягай да тренираш, достатъчно те задържах - тя по-скоро го отпрати, за да очовечи след него

- А сега, какво - попита Рая. - В смисъл кога започваме?

- След най-малко три до четири часа започват сериозните занимания на останалите. В смисъл всички заедно с учителя, на когото му казват класен. Можеш да започнеш още тогава. Колкото до в кой клас...Те са три, най-вероятно.. - огледа се замислено, но нямаше кой да му помогне - Предполагам във втория
Не че имаше значение за него, той бе водил около три класа наведнъж и накуп в една класна стая и хич не разбираше проблемите на учителите, които казваха, че петнадесет ученика са много.
- Дотогава можеш или да си избереш коя стая ще ти хареса в общежитието, или пък да се запознаеш с някой друг наоколо, те се събират под дърветата в края на лагера на обяд.

Момиченцето се замисли....
- Нека първо в общежитието - предложи тя. - Не, че нещо обаче обикновено бавно се сближавам и се притеснявам.

- Разбирам.
Общежитието не беше само едно, а по-скоро няколко сгради, повечето двуетажни и...ами според някои просто "огромни". Бяха си най-нормални къщи, преди време бяха приличали на казарми, но след голям пожар всичко вече изглеждаше различно. Сега бяха свежи къщи с дълги коридори и достатъчно стаи за всички.
- Тук...има свободни - спря той пред третата от тези сгради, като преди да го каже огледа прозорците - Една на втория и една на първия етаж, да ги разгледаме

- Добре - срамежливо се усмихна момиченцето
Застанаха пред първата стая и влязоха...

/ Ако може ти опиши стаите аз после ще си избера/

- Нищо особено...
Изглежда той обичаше да го повтаря, но беше истина поне за първата стая. Макар широка и добре поддържана, тя беше нещо средно между болнична и...просто стая без почти нищо. Имаше си своето легло и гардеробът от едната страна, където беше прозорецът за навън. Имаше и една маса и няколко стола. Голи стени, под от дъски...Всичко беше кафяво. Може би повече приличаше на стая за свещенник. Веднага му стана ясно защо никой не я беше поискал, макар че можеше да си я украсява по свой вкус, ако някой я беше взел... Но мързела си е мързел.
Другата стая явно беше принадлежала на някого преди. Тя беше свежа, с бели стени и старателно излъскан наскоро под на който имаше и един килим с изобразени на него исторически сцени. Макар и тя да беше също така бедна на обзавеждане(а май всичките бяха такива), освен килима, другото нещо, което я отличаваше от предишната бяха и двете картини, пейзажи на някакви места, които може би наистина съществуваха, макар че изглеждаха твърде фантастично. Черна виеща се кула до небесата с екзотични дървета на преден фон и малка колибка, построена на каменен кръг в поле.

- Втората - помоли Рая.
- И аз съм за нея - поклати глава Есмералда. Само да махнем картината с кулата.

- Кулата Дорадо...Наистина не е за тази стая. - хвана картината и я откачи, за да си я вземе със себе си. Беше му напомнила нещо забавно и не беше мислил, че има още такива картини наоколо. - Предоставям ти я и можеш да я променяш както сметнеш за добре. Картината ще си я взема. Обядът ще започне след час

- Добре - кимна Рая. - Благодаря.
Хвърли се на леглото и сложи ръце под главата си.
Замисли се. Стаята, а и лагера като цяло й харесваха. Какво ли я чакаше от тук нататък?

- Смятате ли, че трябва да затворим лагера? - директорът се спря при въпроса и се вгледа внимателно в бившия си ученик, момчето, което бе завършило миналата година.
- Глупак, много книги си чел. Обяви обяда... Учениците имат нужда от почивка след следващото упражнение.
- Разбирам. - без повече въпроси момчето се затича към високата кула с камбани, която можеше да бъде чута от всички, за да оповести обяда

Отвори се като от нищото и двама се изтърсиха от него, също като от нищото, все едно изхвърлени от някого отсреща, който не се показа и затвори портала:
- Доно... добре ли сте?- русолявият се надигна и разтърси глава, на твърдо бяха паднали и май от високо. Момчето до него също се изправи, държейки главата си с ръка, а в другата стискаше малката кожена торбичка:
- Хай! Обаче боли... а ти?
- Нищо ми няма.- отвърна и му помогна да стане съвсем, оглеждайки се:- Драконите. На тяхна територия сме, господарю.
- Хай...
- Да си вървим, докато...
- Ие, чакай... дали Муртаг- сама и Ризел- сама са на близо?
- Доно!
- Хайде де, онегай.- погледна го и примига умолително. Беше си същият както преди десет години, никаква разлика, освен може би че беше станал по- разговорлив и малко по- вдетинен.

- Те не... Техни познати може и да има - внимателно се обади съществото, което се хранеше спокойно наблизо, с дракончето, увито около врата му. Той се беше стреснал от така разваления му обяд и сега стоеше на крака с извадена катана, пък макар и да не я владееше още.
Беше се постригал още по-късо и косата му стърчеше на всички страни, харесваше му прическата на баща му, но неговата бе по-късичка. И продължаваше да ходи с обици и по модерна униформа. Беше Джейдън.
- Познавате ли Муртаг и Ризел? - предпазливо подходи пак момчето

Кай застана пред среброокият, готов да предпази, ако се наложи, но Джейми нямаше да допусне сблъсъци:
- Да, познаваме ги. Всъщност... от преди десет години и...- наклони глава на страни, отблъсквайки леко ръката на вампира от пред себе си и мина малко напред :- Приличаш ми на... техен роднина си нали? Несъмнено!

- Да...роднина съм им - все още беше доста предпазлив и как не. За няколко дни бяха успели да му набият в главата да бъде по-внимателен и че не винаги баща му ще го защитава навсякъде. - Десет години? Когато Дарсия е паднал? От тогава са повечето им познати, изглежда

- Точно така. Аз съм Джейми Уайтнайт, а това е Кай, мой... учител.
- И покорен слуга.- допълни вампира и приведе смирено глава:
- Случайно попаднахме тук, лошо направен портал явно, не желаем да създаваме проблеми, но след като вече сме тук искахме да видим Муртаг- сама и другите... мина много време от тогава.

- Не са тук... - замислено отговори хлапето - Всъщност Муртаг е в Динзел с няколко други... За другите не съм вече особено сигурен. Това тук е Ню Дрейгън, лагерът за ездачите ученици

- Сините униформи!- възкликна и се удари леко по главата:- Трябваше да се досетя, наистина сериозно сбъркана магия.
- Гомен, Доно.- обади се русолявият и затвори очи.
- Нищо, добре че не попаднахме другаде.- кимна и погледна момчето пред тях:- Какъв точно роднина си им... определено не от тези, които познаваме вече?
- Млад сте.- уточни Кай гледайки към него.

- Ако сме се виждали, щях да си спомня поне че съм чувал имената ви... Въпреки че нямам богат жизнен опит. Да, тук съм за първа година, значи съм още доста млад, прав сте, сър - и свали катаната, макар че дракончето пропълзя по ръката му, готово да нападне вместо меч при внезапна атака, като предупреждение - Аз съм единият му син

- Син?!- това го прие стреснато, напълно неочаквано, като си спомнеше някогашните думи на лилавокосия:- Син на Муртаг- сама и... и Ризел- сама? Сериозно?
- Все пак никой не може да бъде сигурен във верността на изказванията си, все идва време когато нещата се променят, Доно.
- Май си прав.- кимна пак и се усмихна.

- Неговото сериозно семейство напоследък е доста голямо - като се добавеше и новата им сестричка, която щеше да дойде скоро и Кратос, който вече можеха да приемат като по-голям брат, пък макар и просто наследник на баща му.. Според Джейдън това че новият беше решил да остане, беше добре за баща му, най-вече - Не съм единствен, цели трима сме, плюс двама осиновени, за десетте години