Лагер за детските очи

- Страхотен е! - вървяха през тревите, наоколо имаше само малко сняг. Заедно с Елисия и баща й...Джейдън Хикари нямаше от какво да се страхува. Бяха още далече...Бързо се бяха справили, макар и днес да беше денят, в който желаещите се записваха. Затова и му бяха предложили. Беше на седем, значи имаше правото. Момчето държеше в ръцете си едно съвсем, съвсем малко драконче. Кристално синьо като най-кристалния цвят на небето, то спеше в ръцете му съвсем спокойно, знаейки, че това момче щеше да бъде господарят му. - Ама мъжки ли е?
Хюгес се усмихна и погледна съществото, сякаш го преценяваше.
- Да.
- От къде разбра?
- Ще научиш в лагера от къде. - подсмихна се онзи, после се спря - Навлизаме в земите...А аз нямам правото да влизам, освен ако е нещо важно. От тук нататък с Елисия. Тя е ученик последна година, Джейдън.
- Ако имаш проблем, викни ме и ще ги набия! - засмя се момичето, гушна баща си за чао и заедно с момчето заприпкаха нататък, където вече се открояваха и сградите. Хюгес им помаха усмихнато, после се обърна и продължи назад.
- Как ще го кръстиш? - подхвана след малко русокоската към момчето, което още се радваше на съществото. Джей се замисли доста и се огледа, търсейки нещо, с което да назове своя дракон.
- Казе? - вдигна въпросително към нея глава
- Не става... - замислено отвърна тя - Не ми харесва.
- Права си...Мизу?
- Това са доста прости определения...Нещо, което ти идва от вътре...
- Ракуба... - засрамено наведе глава момчето. Някога, много отдавна беше чул баща си да се върти в нощтите и да мърмори това име, после се стряскаше и майка му го успокояваше.
- Сияние?Супер...Но от къде знаеш оркски?
- Не знам, татко говореше за някой си с това име веднъж... - от къде можеше да знае, че беше част от истинското име на Дарсия....
- Ако ти харесва...Го запази...
Край, това щеше да е. Никога досега не беше измислял име...Чудеше се дали и той имаше някое скрито като сестра си и как можеше да го научи. Беше любпитен. Само че сега любопитството му се насочи към друга тема.
- Добре дошъл в Ню Дрейгън, Джей! - обяви момичето, като разпери ръка и му показа лагера. Беше много по-приятен от това, което беше било някога...Беше прекрасен...Дори за Джей, който беше сигурен, че скоро всички щяха да започнат да му липсват. Бяха се насъбрали и други деца на неговата възраст. За разлика от преди години имаше и момиченца и момченца и те също с по едно драконче в ръце, подскачайки весело на поляната между по-големите. Елисия го отведе покрай тях, но нямаше време за разговори, защото той май беше последния, който чакаха. Бяха около шестедест деца...Щяха да бъдат разделени на групи. А там някъде отпред...Бяха и учителите...Най-сетне всичко се променяше тотално. Елисия го остави, за да се прибере при своите съученици...

- Добре дошли! - приветства ги някакъв старец...Може би някога преди и той беше учил тук...Може би преди години...Не, той щеше да се представи. И все пак Джей имаше някаква представа за този побелял човек пред себе си. Беше виждал някъде белега на челото му, направен най-вероятно от драконски нокът. - Казвам се Накамура-сенсей. Някога бях учител тук, единственият, водел някога един истински клас. Надявам се вие да последвате стъпките на всички онези, които са минали по този път. Вие сте избрали съдбата си. Както и много от вашите бащи бяха го избрали и продължават да го избират. Защото да носиш униформа не винаги означава, че си минал от тук. Някои откриват способностите си много по-различно от други.
Той се спря замислено пред дълъг стар камък, на който с руни беше издълбано нещо. Нещо в дълъг, дълъг списък.
- Какво е това, сър? - подвикна Джей със своето любопитство и почти веднага съжали, понеже всички се извърнаха към него. Белокосият също вдигна глава и погледна момчето. За миг сякаш виждаше нещо друго на пътя си. Хората често казваха, че твърде много страда за всичко, което някога беше пропуснал да каже и покаже на хора, които вече не съществуваха. Но той се усмихна.
- Първо името ти, млади ездачо.
- Д...Джейдън...Джейдън Хикари Моуси, сър. - не, не можеше просто да се свие. Нека си го гледаха. Той беше равен на тях и те на него. Не беше страшно. Никак.
- Моуси казваш. - той загледа този път небето, сякаш искаше да си спомни нещо. "Ужасен Сенчест Гарван лети из мрака. Ужасен Сенчест Гарван крие се в полята". Но този гарван...Беше минал през неговия поглед и учителят го познаваше така добре, както и съучениците му, всички останали тридесет и деветима. Бяха свободни времена... - Добре дошъл, Джейдън. Ще ти отговоря, понеже вероятно познаваш тези хора. Не, не точно тези, които са изписани на тази скала, но тези, които бяха с тях. Това са имена, момче. На всички, които някога са били тук и са загинали. Не е време още да скърбим за тях. Ще дойде и този...ден...Ще дойдат всички останали и ще положат цветя пред този камък. Баща ти също.
После отново заговори своето приветствено слово. Момчето се опитваше да разчете някоя от руните на камъка. Не бяха само имена...Някъде отдолу имаше и нещо друго. Някой други или други бяха писали нещо там.
"Винаги в мрака има светлина. Винаги в светлината - спомен. Дай ми ръка и ще ти подам и аз. Винаги с вас"
Защо ли му се струваше така познато...Нямаше време да мисли за това...Беше се опитвал да забрави, че някога беше поглеждал в една толкова хубаво изписана книжка с толкова хубави букви и руни и всичко останало. Баща му знаеше много азбуки...И пишеше очарователно добре за войник...
Клас от петнадесет ученика. Жалко...Как му се искаше да е от по-голям. Но нямаше да стане. Единствен беше прецедента в историята на този лагер и нямаше да има друг никога повече. Защо тогава не бяха разделили учениците?Защото тъмната опасност беше твърде голяма. Бяха решили, че да се държат заедно, а не на групи ще бъде по-добре. И едно момиче беше скрепило приятелството между всички тях. И учителят имаше една подобна снимка. Такава, каквато си имаха и те. Може би от там го помнеше Джей. Но техните усмивки вече не съществуваха така ярки. Всеки един от тях беше погълнат от мрачни мисли...Само че..Сърцата им продължаваха да бъдат все същите, значи нямаше да се променят.
На Джей се падна учителка. Тя беше млада. Доста наперена изглеждаше, но беше мила. Някога беше била от момичешкия лагер. Колко битки бе имало тогава, по детски. Как си съперничеха с момчетата. А едно момиче, учило с момчета бе победило всички тях, момичетата тогава. Нямаше значение..Наистина беше честно.
"Не е същото" замислено гушнал дракона се оглеждаше наоколо "Но е интересно...Нали Ракуба?"
Съществото още не можеше да говори, но ездача му се чувстваше доста по-добре, след като знаеше, че има някой до себе си, някой доста по-различен, но някой, който да му дава сила. Сигурно силата му щеше да е вятър, ако съдеше по цвета...Не знаеше колко е прав...Но щеше да го разбере едва после.
Имаше прекрасни картини...То, за едно дете, всичко беше прекрасно тук. Наистина някакво вълшебно място, не беше единственият, който мислеше така.
- Сенсей, какви са тези картини? - проправи си път към нея и засочи картините по коридора, по който минаваха.
- Някога са правени от ученици... - усмихна се тя. Ето че си имаха любопитен ученик още от начало...Интересно... - Мислехме да ги свалим, но сърце не ни даваше. Поне не и на мен, една от тях е моя.
- Красиви са...По-добре не ги сваляйте.
- Може и да си прав

Тихо и спокойно. Не, нямаше да започнат още от първия ден да учат. Въпреки че това беше накарало повечето деца да дойдат. Не беше мислил, че някога ще срещне толкова деца на своята възраст. Познаваше само Али. Но Али я нямаше тук. Нямаше и да дойде. Защото някога беше чул, че няма да може. Чудеше се какъв ли дракон щеше да е нейния...Дали щеше да го получи някога?
- Али... - тихичко попита той небето, но му отговори само лекото помръдване на дракончето. Момчето се замисли за миг, но после се усмихна. Не, нямаше да плаче, той беше силен. Беше силен - Някой ден ще се върна...
- Джей! - повика го друго момиченце, с което още не се беше запознал, но беше негова съученичка - Листовете за писмата са готови!
- Още днес?
- По желание - разбира се, че имаше желание. Трябваше да пише, нали беше обещал Тъй че я последва, завиждаше й, задето нейното драконче, оранжево на цвятсе беше увило около врата й, а неговото май не можеше. Грешка, наистина изпълни желанието му, сякаш го беше усетил. Трябваше да свикне с Ракуба. Все пак това беше неговият дракон, неговият...
- Тези листа няма да ми стигнат - замисли се, когато му дадоха само два. Учудено го изгледаха, но май щяха да му дадат и още.
Малко по късно Елисия вече събираше писмата и получаваше наставления къде да ги занесе с усмивка.
- Джей, на баща ти, нали? - предположи, като взе и неговото.
- Да, може и на мама...На който видиш.
- Не се тревожи. Аз винаги изпълнявам поръчките. Нали съм наследник на мускетар...Като теб.
Драконът излетя все така бързо..Искаше и той да лети някой ден така. Да, някой ден щеше да полети с Ракуба...
- Джей, време е да си изберем катани -прекъсна размислите му учителката замислено.
- Още сега ли?
- Трябва да знаем силите ви, преди да започнем обучението ви. Сила на обикновен ездач.
Да, беше вятър. Хващайки држката на катаната този вятър определи съдбата му в този лагер. Знаеше го, беше сигурен в това
- Вятър?Не се връзва с огнената душа на баща му, сенсей - жената беше искрено учудена, но не и Накамура.
- Не всички са длъжни да приличат на родителите си. Муртаг ми писа писмо още отдавна, миналата година, понеже предчувстваше че може и да се случи така. Трябва и ти да знаеш. Джей не е развил толкова тъмни способности и слава богу, защото ще има катастрофални последици. Той пишеше, че умолява неговия бъдещ учител, който си ти в момента, да не прекалява с натякването, че учениците трябва да намерят истинските си възможности. Това беше моята грешка към тях, когато учех, защото така породих желание в него да открие тъмнината, но....Той ми прощава. Само че не бива това да се случва и с Джей. По-добре Вятър, отколкото огън..Огънят пали сърцата и събужда мечти, които трябва да бъдат скрити.
- Може би сте прав... - замислено загледа тя момчето, което заедно с небесно-синия си дракон подскачаше вече с другите - Ще внимавам

- Бих живял тук целия си живот - надутото дете с уж знатния произход...Вече не се държеше толкова надуто. Джей се беше паднал с него в една стая.
- Други също са го казвали - на Джей му беше писнало да слуша безмислици вече. - Но всички са мъртви...
- Ти пък от къде си сигурен, всезнайко? - поизправи се другото дете и изгледа момчето на кръв - Много се отваряш нещо май, а?Какво като си Моуси, да не би да си велик?
- Никога не съм казвал подобно нещо. Не ние избираме семейството си. Не ние избираме дракона и магията си, както и пътя. Избра го съдбата. На нея не можеш да й заповядваш. Не и ти.
- Нима ти можеш?
- Никой не може. Можем да следваме само пътя, който тя ни даде, независимо какво предстои. - лилавокосчето се изправи и загледа през прозореца към звездите. Точно така беше избрал той пътя, който го беше довел до тук. И щеше да го гледва. Другото момче изумтя след миг, налапа една бисквита и се обърна с гръб
- Спокойно, той винаги е такъв - момиченцето сложи на рамото му ръка и се усмихна - Мисля, че твоето семейство си е достатъчно заслужило.
- Не знам...Научили програмата за утре?
- Да, първо ще се съберем в новата стая...Дали ще учим танци...Или са по желание...
- Едно време са ги учили задължително...И песни също...Казвали са, че всеки има тоя талант, само трябва да го развие от рано.
- Интересно. Никога не съм виждала ездач да пее и танцува.
- Аз съм...Интересно е, но ми се струва трудно.
- Ще видим... Казвали са ми, че са развивали и талант за писане.
- Тате пише много хубаво. Не знам, обаче всички те пренебрегват всичко това.
- Ами помисли, защо да пеят и танцуват и свирят, като имат да защитават принца....

Беше се облегнал и наблюдаваше "съучениците си". Неговата сила беше леда, но и сам си го знаеше. Не беше пратил писмо, още беше рано да докладва. Но трябваше да си върши работата. Отдели се от дървото и отиде до Джей.
- Здрасти. Ти си Джейдън нали. Аз съм Ико.

Момчето се обърна към него, тъкмо да го поздрави по начина, по който го беше научил баща му и...отказа се. Нещо му казваше, че няма нужда.
- Да, аз съм Джейдън. Приятно мие - усмихна се както обикновено, винаги си беше такъв...Макар и да не беше говорил с други освен с възрастни ездачи и...семейството си...И някои други странни същества

-Радвам се, че се запознахме. - Погали златно - червеното си драконче. - Ще учим заедно...Не знам колко години. До сега в къщи не е имало ездачи

- Радвам се за теб, честито - с детската си вяра желаеше на всички само доброто. Пък и беше чул, че преди било невъзможно да станеш итински ездач с дракон без да имаш връзки. Когато царицата я нямало и Скай бил бебе... - Осем години...Мисля...Завършва се на петнайсет.

- Благодаря. Е аз ще ида малко да се поупражнявам. До скоро

Джей кимна и отново загледа небето, тревожеше се за бележката...Сигурно баща му щеше да разбере...Да, той беше умен.
- Джей и ние да вървим...
- Какво ще правим?
- Ами каквото искаш...Искаш ли да видиш моята бойна техника.
- Може ли?Супер...

Рошльото махна с ръка. Леденият нож се заби в дървената мишена. Последваха го втори, трети, четвърти.
- 32. Не е зле, но трябва още - измърмори Ито. - А сета малко с катаната.

"Ти кой си? - в огледалото, преди той да излезеше да потренира с момичето се оглеждаше друг образ. Друг много по-ужасяващ образ..Той вдигаше ръка и го...Джей захвърли огледалото и се изправи с катаната срещу момичето. Забавляваха се. Но той беше виждал толкова пъти подобни тренировки, макар и много по-силни и ловки...Като момче му позволяваха да гледа ездачите около себе си с мечове. Тя лесно беше победена, разбира се...Но той не беше добър...Знаеше си го
- Кога започва хубавата част...
- Имай търпение, тук сме от днес!
- Е да, но... - той се усмихна, чакайки я да потренира сама в стил кендо около него, а дракончето му се прозина и пак затвори очички
- Твърде много си се размечтал...Всеки иска да бъде ездач.
- Не всеки. Искам просто да изпълня...обещание...Че ще се постарая да направя онова, което се очаква от мен. Не мога да говоря за това - с тази усмивка заприлича повече на баща си, макар че по душа и характер беше наследил майка си във всичко. Дори името си беше получил от нея, баща му беше кръстил само Али...Така беше честно - Готова ли си?

Катаната за пореден път разцепи въздуха. Ито я прибра в ножницата и приближи до дракона си. Той се беше изтегнал на земята. Шпионинът се загледа в няколко спаринговащи двойки.

***
Не беше минало кой знае колко и ето ти директорския кабинет. Само че изобщо не изпитваше срам или угризения момчето, което стоеше на стола пред бюрото и беловласия старец...Вече старец.
- В какво съм се провинил, Накамура-сенсей? - попита докато тишината продължаваше ли продължаваше да властва. Но онзи ездач само му се усмихна леко и поклати глава
- В нищо...Казаха ми че задаваш много въпроси, а това искам да дискутирам с теб, млади Моуси.
- Не е ли редно да знам, Накамура-сенсей? - тази хитра момчешка светлина в очите му, учителят познаваше особено добре. И тази поза също. Джейдън Моуси беше се постригал леко и сега беше хванал лилавите си коси в къса опашчица. Така спокоен беше вече, сякаш беше учил тук сто години. Като истински син на баща си, разбира се, дори да не си приличаха. Докато Муртаг беше тих и се изявяваше само пред съученици, то Джейдън беше весела натура и винаги деен.
- Редно е. Само че не бива да се надяваш, че ще учиш при същите условия като моя клас. Нещата се променят.
- Накамура-сенсей, защо се отказахте от професията си и станахте директор?
- Съучениците на баща ти и баща ти ме съсипаха, затова. Бяха единствения ми и последен клас, затова се отказах. Не ме разбирай погрешно.
- Толкова ли са лоши?
- Не...но... - учителят се усмихна леко - Бяха доста палави. Спомням си дори, че имахме гости елфи един ден, не биваше да им пречим, имаха важна среща с принцесата и наставникът й. И моите ученици разбира се цяла нощ не им позволиха да спят. Пълен съм със спомени. Но ти трябва да създадеш свои, не да живееш заради неговите.
- Прав сте и го знам...Тогава ще се въздържам за благото на лагера, както казват тук. Може ли един въпрос обаче, преди да изляза от тук?...Сър, картината над главата ви е тяхна изработка, може би?
- Някога тук се учеха много неща. Музика и танци, художествено изкуство, пеене, каквото ти хрумне. История, математика, химия, и така нататък. Имаше време за всичко, но с времето нещата се промениха. Да, тяхна е, картината, дадена ми за сбогом от ученици, станали вече мъже. Не ми е мястото да ти разказвам. Обещахме си въздържаност...Разговорът ни свършва, млади Моуси

- Джехимо, Джехимо! - веднага след като затвори вратата на кабинета го пресрещнаха две момчета и три момиченца, онези, с които се беше сприятелил досега. Всъщност, смятаха го за приятен човек, пък може би наистина си беше такъв...Изглеждаше...Ами не така, както родителите му го бяха изпратили. Ако Ризел го видеше направо нямаше да го познае. От дългокосото момче, Джей бе станал добре постриган, с немирна прическа като баща си. Носеше най-често само риза или потник, по ръцете му имаше безброй стегнати кърпи, които спомагаха за тренирането му. Младите ездачи носеха униформи само по официални случаи и когато си отиваха вкъщи, да се хвалят. Носеше няколко верижки около врата си, просто за спомен, беше ги отмъкнал от вкъщи. Джей, неуспял да се отърси от нещо странно в душата си беше успял да го стори тук. И не можеше да има повече спорове на кого прилича вече.
- Да вървим, че иначе ще се карат. - подкани ги той с момчето и кимна към изхода. Мислел си беше, че ще бъде трудно да комуникира. Но той наистина не приличаше вече на онзи стар Джейдън. Беше като нов...И връзката с дракон го правеше далеч по отговорен и силен...Да...Така беше, усещаше го и го знаеше, защото бе го избрал сам.
Е, съмняваше се, че майка му щеше да хареса това което беше направил със себе си, приличаше напълно на други подобни ездачи. А плюс това и обица имаше, дълго висящо черепче, сякаш пират от някой стар кораб, юнга...Надяваше се да не вдигне много истерия за това. Какво толкова и баща му беше с пробити уши...Само че не си спомняше да беше носил обици...Е, какво толкова наистина, другите го одобряваха така. С катаната на кръста си изглеждаше още по-добре и това някак успокояваше картинката.
- Тя каза, че ще имаме уроци на практика, но следващата седмица
- Мразя това, искам веднага да заговоря с дракона си
- Но това изисква търпение
- Е да, ама който го има.
И така нататък, това толкова много се различаваше от разговорите, които беше водил със сестра си. Караше го да се чувства сякаш в друга вселена...И го правеше друг, весел и сериозен, млад ездач...Може би наистина такова въздействие трябваше да има този свят, в който се намираше сега. Спря се пред една от картините, направена със старание, но не съвършенно. Загледа се усмихнато в красиво изписаните драконски руни долу, на които пишеше "Накамура-сенсей. Знам, че имаме изпит за това изкуство. Само че аз не бих се справил. Моля ви, приемете моето извинение с тази несъвършенна, но все пак искрена картина"...Кой друг можеше да напише извинение върху картина, която трябваше да отиде за подарък на елфи?Да, естествено че баща му...Чудеше се ако можеше да отиде в миналото, какво ли щеше да види из тези коридори...Картината представляваше някакво същество с бели криле...Не беше Кевин...Същество отвъд въображението, такова, каквото можеше да владее само сънищата на неговия баща...Беше невероятно, макар и не много добре изведено на картината. Трябваше да е невероятно, защото Джей можеше да си го представи

Ранд вървеше из лагера. Следеше с поглед децата. Имаше доста обещаващи. Приближи до камъка. Някой от имената бяха на негови приятели. Постоя малко и продължи. Трябваше да говори с Накамура сенсей.

- Не мислите ли, че е опасно?
- О не... - после обучението, сега почивката. Някога някой остроумен беше казал така и директорът, някога учител се беше хванал за шегата като удавник за сламка...Нямаше намерение да не спазва правото за почивка, разбира се.
- Но, Накамура-сенсей, можем да ги изложим на опасност.
- Опасност?Кое е опасно за теб?Кой път ти се вижда трънлив?
- Страхът от това само ще накара учениците да се отдръпнат от нас
- От вас? - беломласият се беше доближил до паметника с огромния наръч цветя. Скоро щеше да дойде времето за среща...Така наричаха часът, когато старите ученици на лагера идваха да поднесат на камъка цветя. Накамура не знаеше от кога и защо беше се подорила тази традиция, но беше факт и той винаги подготвяше нещата - Млада госпожице. Страхът е водачът на много народи. Страхът довежда до приятел, страхът ти показва много пътища. Едно време някой беше казал "Води се по сърцето си, дори и да те е страх, дори да си ужасен. Учителю, аз нямам смелост, нямам дори воля. Но ако зависи от мен да спася света, аз ще се жертвам...Защото съм ездач" - остави цветята до камъка, имаше предвид име точно от него, но тя така и нямаше да разбере
- Значи ли, че това е дълг, сенсей?
- Дълг?Не...Ездачът е съвкупност от много неща, за да бъдеш истински такъв трябва да откриеш тези неща в себе си, в сърцето и душата си. На това трябва да учиш децата...Тайните винаги биват научавани.

Ранд вървеше по коридора. Стигна до директорския кабинет. Трябваше да говори с него. Да му каже лошата новина. Но директора беше излязъл. Ранд зачака

- Трябва ли ти нещо? - зададе се след малко по коридора онзи, дори без отговор знаеше, че ще има нещо, което трябва да изслуша. - Ако искаш да ми кажеш нещо, влез. - и посочи вратата, която като по каманда се открехна леко

Плешивеца седна и въздъхна:
- Изглежда Дарсия си има наследник. Някаква си Нитара. Не знаем нищо за нея, само че е демон. И е изпратила агент тук. - Бръкна в джоба си и извади бележката на която с отвратителен почерк пишеше:" ...шпионина в лагера на ездачите. Преструва се на ученик" - Моя човек е взел това от няколко мъртви таласъма в Динзел.
- Информатора ти е сигурен, нали?
- Ако става дума за това дали му вярвам или дали е на наша страна Да. - В стаята настъпи мълчание. - Може ли да запаля?

- Нищо против.. - че как, сам беше научил учениците си на подобно нещо на времето...Да не говорим за един от тях... - Знам, че Дарсия има наследник. Беше знайно още от преди десет години, че ще го има рано или късно. Беше въпрос на време. От начало имаше истинска дъщеря, но сътворена с магия, наричаха я Рейнавил, но тя за наша радост загина. Дълго време смятахме, че децата на брат му, Муртаг, ще бъдат наследниците на злото, както би и трябвало да е. Но от няколко месеца получаваме тревожни съобщения за друг наследник. Досега не знаехме как се казва...поне аз...Шпионините тук... - поклади глава за миг и се обърна към картината, сякаш търсеше някакъв отговор там, единствената картина в кабинета - Твърде вероятно, но не съм си правил труда да знам дали ги има или не...Не знам защо, не биха разбрали много за учениците, истинските им способности не се разкриват пред всички, само пред мен. Не разбирам, какъв е смисъла

И аз не мога да се сетя за смисъл. Мооже би просто събира сведения. Или пък иска да поквари някого. - Вдигна рамене и дръпна. - Ако с нещо мога да помогна? - още едно смукване и издишване на дима.

- Да покори...И това няма смисъл. Децата тук няма да са от полза на черната сила поради редица причини. Сведенията са безполезни. Колкото и този пратеник да вижда разни неща в децата, повечето от тях са нормални сили на ездачи. Другото не е събудено още в никого. - той помълча отново сетне въздъхна и се обърна - Смятате ли, че е по-добре да потърсим пратеника?

- Наистина безмислено е само да наблюдава. Но пък за 8 години много неща могат да станат. А дали да го потърсим. Аз лично не възразявам. Поне да разберем кой или коя е. А и така може да разберем по-добре срещу какво сме изправени.

- За тридесет години тук почти нищо не се е случило и сега няма да се случи. Отдавна вече не ми е работа на мен да се бъркам в делата на царствата...Вече не...Но не е трудно да се намери шпионин сред деца. Ако имаш интерес можеш да го потърсиш и ти, аз също бих се заел....Няма да научим много от това дете, ако изобщо си имаме работа с дете. Истинското, срещу което сме изправени сега вече не е родът Моуси. А всички те бяха почти еднакви, сега е друго. Винаги един шпионин никога не може да реши проблема

- Ако изобщо имаме работа с дете казвате? Хм. Аз съм обикновен и не разбирам от магии, но възможно ли е да има такава, която да променя истинския 0браз? А иначе нямам особен опит с деца. Особено на тази възраст. Но този, който ми даде сведението се разбира с тях. Е, всъщност повече с каките им, а сега и с други малко по-възрастни роднинки, но пак го бива повече от мен.