Каква каша забъркахме пак?

Нещо шумно се изсипа, все едно от много високо и попадна в някаква течност долу. Течност или просто голяма локва от топящата се висулка на тавана на пещерата, а това което се изсипа беше просто кесийка с пясък. Златист и сребрист, смесени и сияещи, попадайки в чистата вода долу:
- Гомен...- обади се виновно някой от сенките, дете, поне така изглеждаше по гласа, но и не можеше да се определи заради ехото.
- Как ще го изсушим сега, Доно?- запита друг глас, хладен и сериозен, като не обърна внимание на извинението на другото... същество.
- Все някак...- отвърна и вдигна рамене, това се видя, тъй като пристъпи излезе на слабата светлинка, която озаряваше висулката и тя се топеше бързо. Сребърните му очи засветиха, неволно, по- скоро резултат от светлината от горе и той се усмихна, а едно кучешко зъбче се подаде над долната му устна. Не се беше променил много, даже изобщо, беше си същия както преди десет години, само че на врата му онова медальонче пречупено и залепено навоно беше потъмняло, само това беше различното сега:- Красиво...
- Доно! Нямаме време!- онзи почти извика, но покри устата си с ръце, когато застана но младия си господар. Момчето се обърна на зад и присви очи:
- Бавно, надолу да съберем песъчинките и се махаме...
- Колко лесно звучи, до на ти напомня ли, Доно, че тези кръвопийци вече седми месец са по петите ни?
- Благодаря, Кай- сенсей, но помня.- усмихна се малко подигравателно и пристъпи назад, излизайки от кръга падаща светлина. Другия вампир го последва, но заобикаляйки лъча и заставайки до него.
- Страхотно...- промърмори и се смръщи, а в следващия момент срещу тях блеснаха множество алени очи.
- Сенсей!- само това каза и дръпна русолявия със себе си, надолу по склона, към онази локвичка и лъскавия пясък в нея.

- Последната.
- Последната.
- Това е.
- Да вървим, Доно.
- Сенсей, чакай...- вдигна глава нагоре и се смръщи, последната шепичка мокър сребрист прах беше изсипана в коженото вързопче и то вързано здраво, но него тревожеше малкия. И точно, когато отвори уста за да завърши изречението си те се появиха. Странни кокалести същества, не бяха хора, но не можеше да се определи какви бяха, като зомбита покрити с суха плът от паяжини. Изсипаха се от горе като лавина, с викове и остри нокти към тях. И нищо не им оставаше, не можеха да бягат просто така. Русокосият вдигна ръка, а онези негови стрели разкъсаха първите редици на зловещата армия, само че не бяха достатъчни. Тези бяха повече и от лавина, позната от дълбоките зимни планини през последните години:
- Доно, махаме се!- едва го изказал и дръпна среброокия назад, в следващият момент портал се отвори и сякаш ги засмука с такава сила, че те дори не разбраха, а порталът си беше техен, не чужд.