Спасени...а може би не?

Лежеше безжизнена на твърдата студена чужда земя...но студът не беше достатъчен да я събуди.Дори и присъствието на любимия дракон...Тя просто спеше,дълбоко погълната от чуждия мрак...от чуждото страдание.Нима...всяко създание на този свят е право по един или друг начин...С нищо не заслужила...чужда съдба.Не,това беше глупост.Толкова объркано,малко сън може би щеше да отнесе грижите,поне се надяваше сляпо в това.
Вампая проблясваше на гърба й.

Дракона успя да се изправи както си беше надолу с краката и главата и тупна долу. Някога отдавна беше минавал от тук, но тогава беше бил млад. Поклати глава и предпочете да се увие около господарката си.
"Съдбата избира пътя...Въпреки всички желания"

"-Джени,нали знаеш,че е хубаво да разбираш тези,на които им е трудно...и колко е важно да им помагаш...
-Но,мамо,ако на много хора им е трудно?Тогава какво трябва да правя?
-О,надявам се да не ти се случи такова нещо...-по-скоро се молеше,но тя знаеше...-Но ако наистина светът стане толкова лош...тогава просто се усмихвай.Усмивката рано или късно ще бъде достатъчно топла,за да стопли и най-самотния човек.
-Но,мамо...и на лошите им е трудно...за тях какво да правя?
-Просто...просто се усмихвай...Просто се усмихвай..."

- Ма...мо... - тя се изправи, болеше, беше паднала в няколко тръна...Защо беше тук?О не, твърде далеч, не чувстваше баща си. По никакъв начин...Все едно беше мъртъв като преди. Майка й плачеше някъде там, но не знаеше как да я достигне...Чакай, познаваше това синьо туловище - Ви..нр
"Али?" той вдигна глава, сякаш досега се беше тревожил за някакво нападение. "О боже...По-добре ела, ела да видя раните"

Онази отвори лилавите си очи...за миг бяха празни,но щом усети момиченцето,скочи на крака.Странно защо обаче първата й реакция беше да напипа дръжката на Вампая...но толкоба бързо се усети,че почти не се забеляза.
-Али?-звучеше така,сякаш жив труп говореше.-Боже,Али...ела тук,ела при мен.

- Изглеждаш ужасно...Мога ли да ти помогна? - приближи се тя, толкова сериозна, все едно беше на път да си покаже злия облик, но едва ли..Не го правеше просто за удоволствие - Поне някак?

-Не...-присви очи от болката в гърба й...беше покрита от главата до петите с рани,а може би и бещо счупено.Не й пукаше особено в този момент.-Просто ела.
Пое няколко нестабилни стъпки към детето и го прегърна,като няколко кристални сълзи закапаха на земята.Съжаляваше...толкова много съжаляваше...и не разбираше.Целуна челото й и я погледна в очите...Опита се да се усмихне,толкова болеше,но успя бегло.

Детето го направи много по-ярко и поклати глава
- Познато ми е..Думите ти...Но не знам от къде - онези спомени бяха твърде далечни и ги познаваше само когато искаше да ги достигне. Неговият глас шепнеше отровни думи в тишината, но нейният беше по-силен...Винаги...Тя прегърна сестра си и въздъхна. - Иска ми се да ги няма тези рани и мога да го постигна. Но ти няма да го искаш, нали...Защото чернотата, заради която баща ми ме държи далеч от Джей може да навреди и на двете ни.
Тя знаеше, винаги беше знаела...За онова, което мъчеше баща й и...всички останали всъщност

-Ти си умно дете,Али...Даже по-умно и от кака си,защото кака ти е малоумна и сляпа...Знаеш ли какво,искаш да помогнеш...аз ще ти позволя да използваш тези сили,защото вярвам в теб.Имам ти доверие...Вярвам в теб,Али.Опитай,ако го искаш.-и затвори очи,заставайки на колене пред нея,без да я пуска.-Ако го искаш...

- Никой не е глупав...Всеки има своето право. Но само един има правото да ги води...И този някой не винаги се води от мечтите на онези, които искат нещо. Всеки страда. Малко или много...И един ден... - кристално сини отровни очи разцепиха сякаш дори въздуха наоколо и тя засвети, за миг сякаш някой искаше да излезе наяве, някой, чиито сили тя използваше, но по свой собствен начин - Един ден приказката свършва - странно беше да говори заедно с другия си глас, гласа на мислите си. За десет години беше усмирен..Донякъде...Но Дарсия никога нямаше да спре да желае кръв. Рани...започваха да се затварят...Заради нейното желание

-Какъв край ще има обаче...-усмихна се топло и се предаде на чернотата,като залитна назад и понесе момичето със себе си.
Падна на твърдата земя,и успя да усети как дракона се увиваше около тях.Погледна за последно към очите на момичето и след това затвори своите собствени...

"Сарго, Сарго, не е ли време вече?Не е ли време да вървя?" тъмната страна от една детска душа вдигна глава и впери сините си очи в единственото огледало на своята същност, там някъде в тъмното.
"Не, мой истински и единствен чичо Дарсия. Не. Един ден може би...Но ни е с теб имаме да извървим още дълъг, дълъг път." тя му показа ключовете от веригата около крака му през огледалото, той нямаше какво да стори.
Али беше сигурна, че дракона беше видял този мимолетен разговор, за Джени не знаеше, но какво значение имаше. Раните ги нямаше вече, имаше я само синята светлина на крилото на дракона над тях.
- Краят...Той ке бъде такъв, какъвто ние изберем, стига да изберем и пътеката...Така казва той...една моя част

Там вътре...там вътре тя просто не смееше да помисли.Знаеше,че трябва,знаеше,че накрая щеше да бъде нужно,но не можеше да си събере мислите...Можеше да бъде толкова просто.Да реши,че те са лошите,че те не заслужават...но...думите й се бяха заровили там дълбоко в съзнанието й и тя просто не можеше да спре да си спомня."С нищо заслужила..."Това бяха глупости.Трябва да бъде по-силна,по-уверена,но можеше да види себе си в този демон...можеше да види бъдещето си,ако всичките онези неща не се бяха случили.Ако не беше изкрещяла "Татко!" или ако не беше се появила на онази битка между Нощ и Дае...Дае,той какво щеше да й каже?Може би нищо,може би щеше да й се разкрещи,че мисли над тези пълни простотии.Може би,може би...боже,никого не познаваше.

Али предпочете нищо да не казва...Нищичко...Чудеше се наистина какво ли биха направили другите. Но тя преди всичко беше малко дете, а не възрастне. Въпреки всичко, което бяха й струпали на главицата, беше дете. Малко и незначително, доколкото децата бяха незначителни.
"Винр?Можеш ли да усетиш тате?"
"Пие чай в пустинята...Бих ви завел до там..." но не знаеше какво му пречеше да го стори веднага. Може би просто никой нямаше желание за подобно пътуване

Конски тропот от долу май им привлече вниманието...копита зачаткаха по каменния път нагоре към пещерата.Ударите не успяха да събудят момичето,засега...
-Кои сте вие?-група от кентаври се появиха,с лъкове,копия,мечове,всякакви оръжия...имаше си и по някоя друга тояжка.
Този най-отпред имаше тъмни като на нощта коси,дълги до земята.Той държеше стрелата готова,да прониже който и да посмее да мръдне.

Дракона вдигна глава застрашително, готов да се отбранява, ако е нужно, но Али успя да го успокои, като се надигна.
- Добре заварили - поклони се тя според обичаите, които беше наблюдавала у ездачите толкова години и в стил "тате" - Попаднахме тук по грешка. Не сме дошли, за да сеем зло

-А това какво е?-и посочи към Дженифър.-Какво прави вампир тук?Мислихме,че сме изтребили повечето!

- Тя не е точно вампир. Но не аз имам правото да обяснявам това. - момичето си взе дъх и се успокои, гледайки почти толкова сериозно - Може да не ви изглежда особено добронамерена, но е такава и е моя сестра
"Плюс това е моя ездачка. А аз не съм кой да е дракон" той пък ги гледаше с недоверие

Гледа я,гледа я...и накрая свали лъка.Въздъхна тежко,как щеше да си навлече неприятности за това...и то на цялото племе.
-Връщаме се обратно.-обърна се към останалите.
Пое няколко крачки към тях,внимателно...още им нямаше пълно доверие.
-Нека ви подслоним...студено е тук през нощта,а и сте ранени...

- Това няма ли да ви навреди?Може би не ми е мястото на мен да говоря, но...Баща ми казваше, че не бива да нося неприятности на онези, които с нищо не очакват такива...Дълга история. Сигурни ли сте в това? - понякога направо си се радваше, че имаше някой там, далеч, далеч вътре в тъмнината, зад огледалото на душата, който да я напътства, пък дори и в повечетжо случаи да искаше само зло...Година след година Дарсия все повече се привързваше към момичето...Не за собствени цели...Или пък да, не се знаеше

-Сигурен съм,да...-погледна за миг към Винр с дълбоките си сини очи,преди да отмести поглед обратно към момичето.-Чувал съм...как драконите си защитават ездачите.С Ваше позволение...поне да я кача на гърба Ви.

Драконът който досега ръмжеше леко и заплашително млъкна, сякаш преценяваше онзи. Али знаеше че в моменти на размишления не биваше да се бъркаш в мислите на Винр.
"Добре" изръмжа накрая в отговор след разрешаването на дилемата.

Кентавърът кимна усмихнато,приклекна пред спящата 'красавица'...не,глупави мисли!Вдигна я и внимателно я остави на гърба на Винр,доста грижливо.
-Лилави коси не се срещат толкова често...-погледна за миг и към малкото момиченце.

- Напротив...За ездачите не е толкова рядко срещано, виждала съм много хора с този цвят на косата. Но може би ви навява нещо зло? - предполагаше, защото доколкото си спомняше осанката на сините очи в огледалото, Дарсия също беше бил лилавокос

-Да,може и така да се каже...-тръгна напред към входа на пещерата.
Нова група от стрели и лъкове се насочи към тях...
-Аз не ви ли казах да се връщате?!-това ги накара да се поразмърдат и след като излезе,се отдръпна,за да може Винр да излети.