Пак проблем

(Налегна ме носталгията по клавиатурата)

- Казва, че... - чернокоското вдигна глава и после я поклати, като смачка набързо надрасканата бележка от принца - По-добре наистина да го вземем на предвид.
- Рому, сериозно ли го казваш?Минаха десет години. Станаха много неща. Хюг изгуби способността си да причинява халюцинации, а ти твоята да сгъстяваш кръвта...Половината ездачи вече са различни. - въздъхна мъжа с косата с цвят на моркови, който така удобно се беше настанил на трона. Ако Скай го видеше щеше доста да има да вика по него.
- Царството принадлежи на народа, щом той се тревожи, значи и ние. - сопна се Рой и замислено стисна и отпусна ръката си в юмрук. Преди замалко да изгубят царството, защото бяха постъпили глупаво. Не можеше да си го позволи пак. Беше поел отговорност още от тогава и беше отгледал принца...Не можеше да изгуби дома си. Да го премахне и да остави другите...
Вратата се отвори и едно тринадесет годишно момиче с дългата елегантна рокля надникна вътре. Изглеждаше притеснена...
- Татко не се чувства добре. Отново. Исках да го видите, макар че той не искаше - каза тихичко, обръщайки се към Рой
- Въведи го.
Очилаткото леко залиташе, все едно беше пил. Всъщност, най-странното беше, че в момента нямаше очила. Някога истинската му сила, заради която беше заслужил синята униформа беше, че причиняваше силни халюцинации. Караше хората да вярват в нереални неща. Но я беше загубил в последната битка, когато се беше опитал да победи странно същество, сътворено от Дарсия. Сега беше нормален ездач. Дали?
- Хюг, какво има сега?Да не би да ти е зле? - загрижено го запита Рой. От това, което сам беше изпитал знаеше, че да загубиш силата си е ужасно...И никога не се преодолява. Хюгес вдигна глава и Рой отстъпи с отворена уста, а Хавок скочи на крака.
- Нима си върнал способностите си?
Очилаткото поклати глава, очите му светеха странно, бяха замъглени от същата онази черта, която не се беше появявала от десет години.
- Не точно. Но ще се върнат с времето. Вече го знам. По-добре се зарови в кошмарите ми. Трябва да видиш нещо, свързано с писмото от Скай - ухили се, сякаш беше съвсем добре. Очите му просветнаха и залата потъмня, после изчезна.
"Намираха се на красива зелена поляна. Наистина огромна. Нямаше край. Пък и беше необитаема. По средата имаше огромно дърво, а на това дърво пееше птица. Съвсем малък славей, но мелодията беше странна. Нищо друго. Несъществуващ свят...Нереален....Птицата продължи да пее. Пееше все по-силно и по-силно. Оглушителна непозната мелодия, сякаш от дълбините на ада. После постепенно започна да се украсява и успокоява...заглъхна...заглъхна съвсем внезапно. Появиха се сгради. От нищото. Израснаха от земята. Бяха високи. Много, много високи. И се появи той. Беше висок мъж, който вероятно не ги виждаше, носеше меч. Дългите му черни коси се спускаха свободно, дори се влачеха по тревата. Той застана до дървото, погледна нагоре, поклони се ритуално и седна под него. Носеше черно кимоно и бял колан..." Единственото вярване на ездачите, което разказваше за подобно облекло беше...Че се намираха в Несъществуващия свят. Онзи, който не можеше да опознае никой...Но как Хюгес имаше разрешение да види света в съня си...
"Мъжът отвори очи след миг, сякаш беше медитирал. Така и не се беше разбрало от къде бяха дошли толкова много, със същото облекло...Имаше и животни...Беше тихо...Прекалено тихо....
- Така ли посрещате мъртъвците?Доста е официално - проряза тишината гласа му, а лилавокосият стоеше на покрива на една от сградите и припряно се опитваше да свикне с облеклото.
- Ти мълчи. Не сме те искали тук.
- Това, че Съдбата ме прати, не значи че трябва да се караме. Вие защитавате принцесата си. Много добре...Ще се сработим.
Дългокосият се обърна към него, после кимна. Беше съгласен."
- Това нищо не обяснява. Притеснява ли те?Знаеше, че някога ще се случи, беше предсказано - прекъсна нещата Рой гледайки към Хюгес спокойно и мрачно дори.
- Но кошмарите не ме оставят намира.
- Защото ти ги искаш. Опитай се да си спомниш, че онзи свят е твърде далеч. И в него...Не съществуваме. Там всичко винаги е наред.
- Бих ли ти повярвал?

- Гупаци такива!Престанете!Престанете! - викаше с цяло гърло, но никой не го чуваше. Кой ли се съмняваше в това?От къде на къде един тринадесет годишен хлапак щеше да им заповядва в този момент?В този момент те отново бяха на себе си така, както се бяха намерили в малката стая с чинове преди толкова много години. Тогава, когато започна всичко, една шантава история за приятелство без край.
"- Казвам се Накамура-сенсей. От днес всички вие, момчета, ще бъдете мои ученици - дори този строг учител не беше успял да усмири духа им за запознанство още от тогава. Само Бром бе вътворил тишина, за да се чуят.
- А сенсей?А ако не всички са момчета? - вдигна ръка едно усмихнато момченце с черни косици, които паднаха и се появиха истинските дълги и руси. - Аз съм Риза Хауки, под прякор Рихата Тахари. Ще бъда единственото момиче, учило някога в момчешката система. - важно важно обяви, докато наоколо чакаха реакцията на онзи. Учителят дълго я гледа, като че ли я преценяваше. По онова време момиченцата се обучаваха по по-лека програма и носеха розови униформи и изобщо се конкурираха с момчетата. Макар че последните винаги излизаха по-добри на повечето състезания.
- Добре дошъл, Рихата. - усмихна се накрая. Да...едно момиче бе способно да обърне нещата в коренно различна посока. Щом Бром й бе позволил да се присъедини имаше причина.
Странен клас бяха те, всеки с проблемите и навиците си. Например малкия Хюгес, който абсолютно никога не сваляше очилата си, освен по време на упражнения на силите си. Или пък малкия Йонамине, който още от детство пушеше като комин и си бе спечелил името Пушльо. Това той правеше не за да е готин, а точно заради тези глупави сили, заради които ако спреше да пуши нещо, щеше да умре. Или пък Рой, който не биваше да се порязва на нищо, докато не овладееше силата си, защото щеше да си съсири кръвта. И един, който не биваше да се занимава с черно изкуство, защото щеше да събуди едно ужасяващо "аз". Малкият Юнока, който не биваше да пее и свири, защото щеше да оглуши всички, докато не си овладееше силата. Все в същия дух, на всеки нещо му беше забранено...."
- Престанете! - Скай бе взел една фуния, че да усмири ездачите, които се радваха така силно, че забравяха всичко на света.
- Не можем, сър! - засмя се същата тази русокоска като му се поклони. - За бога останахме само двадесет и седем от четиридесет човека. Трябва да отпразнуваме това, че вече не сме с един по-малко!
- Но защо сега?
- Защото той се върна сега, разбира се. - простичко добави самият Пушльо, който стоеше до нея, после се обърна към съучениците си. - Къде е бирата!!??
С едно мощно ура решиха да отидат да празнуват където им беше мястото.
Скай се хвана за главата и отново седна, та да си успокои главата.
- Майко, как си ги търпяла тези тъпанари.... - някога бе чул нещо, но не помнеше от кой и кога. Думи, които се редяха, предназначени за нечие друго ухо. Знаеше, че често като бебе са го гледали точно в тази Тронна зала, заради трудните години по времето на майка му. Но не бе възможно да помни разговори между войници от тогава. Спомняше си смътно гласа на Рой да казва "Дадохме ви клетва, принцесо моя. Ние държим на това. Виждате ни да се държим глупаво и неразумно, но не е така. Зад усмивките има твърде загрижени души. И тези души ще ви подкрепят където и да сте. Вие сте наш владетел, никога не го забравяйте. Като владетел на Драконовото царство трябва да знаете, че драконите държат на думата и честта си. А техните ездачи също, защото не можеш да не си честен, когато държиш на честността на царството и сънародниците си."...Знаеше, че някакъв смътен женски глас му бе отговорил щастливо, но не помнеше какво...Но как бе възможно да помни майка си...Не бе възможно някак...Не разбираше...
- Сър, може би ще решим проблемите и без тях - пред него вече стоеше друг ездач. Слава на бога, от младото поколение. Със своите лилави очила и синята униформа, той чакаше нареждания.
- Благодаря ти, господи, Мидо е...Бан, наистина можем да ги решим заедно. Имаме документи за подпис.
На онзи му се струваше, че беше по-добре дане наминава и да остане с Елисия да си мъркат на тайно, ама...

Ранд се облегна на стената и си запали лулата. Групичка млади сини униформи мина подтичвайки покрай него и отдадоха чест, а той им кимна. После си продължиха тренировката си. Чернобрадият издуха дима и се загледа към трениращите. Някога и той мечтаеше за такава униформа. Но нямаше специални сили. Беше само нормален ездач, а вече и драконът му му беше мъртъв. Издуха дим още веднъж и продължи да върви като си измърмори:
- Имам лошо предчувствие. Много лошо. - Изведнъж пред него се изправи...

- И той ли? - въздъхна плешивеца и пак смукна. Един млад тъмно син дракон прелетя над тях търсейки място за кацане. Ранд разпозна дракона. През войната с Дарсия ездачът му беше най - доверения му човек. Е, не напълно човек...

- Да, благодаря - кимна Ранд и си дръпна набързо 2 пъти. След това изгаси и прибра лулата. Насочи се към дракона. Той вече беше кацнал, а ездачът му тъкмо слизаше.
- Отдавна не сме се виждали
- Близо 9 години - кимна Кубер.

Радваме се да ви видим генерале. - Орфей вдигна глава и се уригна изращайки огън към небето.
- От кравата е - рече той. - С много подправки са я хранели.
- Аха - поклати глава плешивия. - Е, и аз съм доволен да ви видя. Между другото, какво ви води насам ? Мислех, че напусна.
По - младият ездач си пое дъх, съсредоточи се и на негово място се появи демон. След това пак си върна човешкия образ.
- Възвърнал си си демоничното ? Мислех, че след, като унищожихте граала е изчезнало.
- Не. Само беше блокирана. Това как да е, но имам лошо предчувствие. Иде беда. А ездача си остава ездач. - Някакъв оранжевокос униформен и момиче в същите дрехи минаха край тях кимвайки за поздрав. Кубер познаваше мъжа, само дето в първия миг не можа да се сети за името му. - Хавок.
- Както и дракона - дракон - вмъкна Орфей
- Лоши презчувствия, казваш. И аз имам такова. А също и принца. Доколщото разбрах мисли за всеки случай да събере армията.
- Значи добре, че се отбихме. Всъщност какво стана след последната ни среща? Доколкото помня беше в руините на Авалон.
- Ще ви разкажа.
- Всъщност аз мисля да подремна час два под онзи навес - обади се дракона.
- То и аз не бих отказал едно чайче
- Ела.

- Та в общи линии - Ранд сръбна от кафето си - това е.
Кубер също изпи последната глътка чай.
- Май ще взема да се отбия за малко до Динзел. Но ще тръгна утре сутрин.

...На сутринта Кубер излезе от стаята, където беше преспал. През нощта беше обстойно прегледал лъка и меча. Слезе на двора, а там драконът му вече го чакаше. Малко в страни момичето от вчера ( Елисия ) се занимаваше с нейния. Метна се на гърба, Орфей разпери крила и излетя.

- Какво?!
- Има шпионин сред учениците - повтори Кубер. - Но няма как да помогна в търсенето.
- Аз ще се заема с това. - Ранд сви юмрук. - Ще трябва да говоря с Накамура сенсей.

Принцът стоеше самотен в голямата зала, огряна от звездите. Не искаше да вижда никого, дори Шута... Шутът, който бе негов приятел през всичките тези години сега имаше свои проблеми. Скай също. Момчето въздъхна и отново загледа звездите, тъй ярки в тази спокойна пролетна нощ.
- А сега какво? Какво татко? - попита небето, но никой не му отговори. Не биваше да очаква отговор.
Тази вечер бе някак по-свободен, чувстваше го. Тъмнината, която беше надвиснала над света му сега сякаш беше по-слаба вечер. Защо? Нима тъмнината не беше там на юг? Или по-близо дори. Не беше сигурен вече. Нито в себе си, нито в чувствата си.
Тази вечер беше облякъл стария черен балтон, който много отдавна беше намерил в гардероба си. Преди не му ставаше, но вече да. Вече му седеше перфектно. На кой... На кой някога беше принадлежал? Той се огледа отново в отсрещното огледало. Черното сако му стигаше до колената. Не беше чак толкова зле. Харесваше се така... Така...
- Дядо ви обичаше подобни сака, сър. Дядо ви е обичал елегантното. - прекъсна самотните му мисли Рой, който в последно време беше така щастлив заради нещо. Момчето го стрелна с зелените си очи и се усмихна.
- Очаквах, че ще дойдеш... Но не бях сигурен...
- В последно време не сте сигурен в нищо, ваше величество.
- Рому... Не съм никакво величество.
- Не и все още. Но не съзнавате нали? Вече сте поели достатъчно от задълженията си, за да заслужите тази титла. - той пристъпи към младежа и се усмихна. На светлината на свещите и факлите, камината, която бяха запалили в Голямата зала, Рой Мустанг изглеждаше по-стар. Някога младежкото му лице беше угрижено и някак тъжно, въпреки усмивката. Вече не беше така младолик, дори вече си личеше как черната му лъскава коса някога, вече побеляваше.
- Остарял ли си... Или времето минава толкова бързо? - прошепна детето, когато го огледа по-добре.
- Грижите състаряват хората. Скай Гондорски, един ден ти така или иначе ще ни наследиш.
- Казвам се Скай Ру Уърт - поправи го рязко и почти му обърна гръб, но се отказа в последния момент и погледна ездача отново - Толкова ли...приличам на нея?
- Да, но това не пречи да бъдете като баща си по душа.
- Тя му е сторила нещо ужасно... Толкова ужасно, че не ми се иска да съм бил роден...
- Не говорете така...
- Аз съм...ужасно същество... И той... И как изобщо ме обича?
- Скай! Говориш глупости! - скара му се ездача и го накара да се обърне отново - Събуди се!
- Прав си... Просто съм объркан.
- Владетелят никога не се обърква - после Рой се смили над него и се усмихна. - Винаги, винаги ще бъда до теб. Обещах го на всички и на себе си. Ако нещо те притеснява, кажи, не го крий, ваше величество.
- Притеснява ме... Те... Старатакръв от Юга. - уплашените им погледи се срещнаха за миг.
- Те няма да се месят в борбата. Хюгес и Муртаг са сигурни в това.
- Но аз... Страх ме е да не променят мнението си.
- Магьосникът от езерото е казал някога нещо, което пази като клетва от младините си. Не подценявай Черните Господари. Те са силни духом създания и могат да държат на думите си. Знам го. По-добре го научи и ти, Скай Ру Уърт.
- Щом си толкова уверен в това... Вярвам ти, регенте.
Рой вдигна ръка в знак на чест като войник и се оттегли. Момчето беше умно. Щеше да се справи само с мислите и тревогите си. Регентът знаеше това, защото го беше отгледал... Твърде добре го познаваше...